I. Въведение
Окупацията е един от най-известните институти на международното право. Той присъства от дълго време в правния мир[1] и затова през годините намира своята уредба в редица международноправни източници (като Хагските конвенции от 1907 г. и Женевските конвенции от 1949 г.) и национални законодателства (напр. в българския Наказателен кодекс).
В общественото съзнание окупацията и войната са взаимосвързани, тъй като обичайно през времетраенето на военните действия определена част от територията на една държава попада под фактическата власт на нейния неприятел. В този случай става въпрос за военна окупация.
Този институт на международното право има и друг смисъл. Според част от теорията[2] окупацията е способ за придобиване на територия, която е ненаселена или новооткрита и съответно никога не е принадлежала на която и да е държава.[3] Допуска се въпросната територия да е била изоставена от своя предишен суверен.[4]
Окупацията като способ за придобиване на ничия земя (“terra nullius”) води началото си от римското частно право, където тя е представлявала първичен способ за придобиване на право на собственост върху безстопанствени или изоставени вещи. Окупацията се е осъществявала чрез установяване на фактическа власт върху въпросните вещи.
Концепцията за окупацията е доразвита от Хуго Гроций в неговия известен труд „За правото на мира и войната“.[5] Във въпросния трактат Гроций изтъква, че: „Една вещ може да стане наша собственост чрез оригинерно или деривативно придобиване. В миналото… оригинерното придобиване е могло да се осъществи чрез делба; понастоящем се извършва чрез окупация“.[6]
През вековете правната и военната науки са се приспособявали към промените, пряко свързани с воденето на война. Постепенно технологиите са се подобрявали и са се оформяли все по-големи армии. С увеличаването на капацитета за водене на войни се е разраствал и техният обхват. Размерът на окупираните територии по време на война съответно също нараства значително.
II. Военна окупация
Военната окупация се налага като основен вид окупация. Тя се появява основно в хода на военни действия, когато вследствие на офанзиви и други настъпателни операции част от територията на нападнатата държава се оказва във фактическата власт на нейния неприятел. Историята познава разнообразни случаи на военна окупация на отделна провинция, на определена част от страната или пълна окупация на цялата територия на държавата.
По време на военните действия комбатантите използват тактически похвати за установяване на контрол върху дадена територия. Цивилното население е засегнато от тези придвижвания на въоръжените сили – полесраженията често са около населени места, което неизбежно затруднява живота и поминъка му. Обект на изследване на настоящата статия обаче е режимът на окупираните територии след като военните действия се прехвърлят по-навътре в засегнатата от нападението държава (т.е. въпросните земи се превърнат в тил) или в случай на тяхното прекратяване (напр. чрез сключване на примирие).
Съвременният дебат за режима на окупацията започва през XIX в. В духа на епохата се провеждат многостранни конференции като тази в Брюксел (1874 г.) и в Хага (1899 и 1907 г.),[7] където се разглежда и редът в окупирани територии.
От 1907 г. досега уредбата се е променила значително. В чл. 154 от Четвъртата Женевска конвенция (1949 г.) изрично е предвидено, че Хагската конвенция има субсидиарен характер (по отношение на втория и третия отдел на регулациите, приложени към Хагската конвенция), в случай че държавите са страни и по двата акта. В настоящата статия са включени уредбата и на Хагската, и на Женевската конвенция с цел пълнота на изложението.
Четвъртата Хагска конвенция относно законите и обичаите на сухоземната война (отдел трети към приложенията) дава важни легални дефиниции. Чл. 42 гласи: „Една територия се смята за окупирана, когато фактически се намира под властта на неприятелската войска. Окупацията се простира само върху териториите, където тая власт е установена и може да бъде упражнявана.“[8]
От тази дефиниция следва изводът, че за да се счита една територия за окупирана, е нужно нейното правителство да не може фактически да упражнява властта си върху нея, тъй като връзките между тази територия и правителството ѝ са прекъснати от неприятеля. Изхождайки от този извод, авторите на Четвъртата Хагска конвенция са извели общото правило на следващия член. Чл. 43 задължава окупатора да „възстанови и осигури, доколкото е възможно, обществения ред и живот…“.
Следващите членове извеждат редица забрани за окупатора по отношение на завареното цивилно население. Окупаторът няма право да принуждава населението на окупираната територия да дава сведения за вражеските (от гл. т. на окупатора) комбатанти (чл. 44), нито има право да принуждава населението на територията да положи клетва в негова полза (чл. 45).
Конвенцията отделя внимание на потребностите на дислоцираните окупаторски войски и на администрацията в окупираните територии. Например в чл. 49 е предвидено, че окупаторът има право да събира допълнителни налози от местното население „за нуждите на войската или на управлението на тази територия“. Хагската конвенция налага допълнително изискване в чл. 51: „Никакъв налог не може да бъде събиран освен въз основа на писмена заповед и под отговорността на командуващия генерал“.
Важно уточнение на режима на окупацията внася чл. 55, който посочва държавата-окупаторка като „управител и плодоползувател на обществените сгради, недвижимите имущества, горите и земеделските стопанства в заетата страна, които принадлежат на неприятелската държава“. Конвенцията в случая визира вещи в режим на публична собственост, тъй като чл. 46 защитава частната собственост на гражданите.
Разглежданият акт определя като частна собственост (чл. 56) имуществата на общините, а също и имуществата на вероизповеданията, благотворителността и образованието, изкуствата и науките.
Втората световна война и преследванията, проведени докато тя протича, показват нуждата от доразвиване на международноправната уредба на окупацията. В отговор на възникналата потребност е сключена Четвъртата Женевска конвенция относно защитата на граждански лица във военно време от 12 август 1949 г. В сравнение с Хагската конвенция уредбата на режима в окупираните територии е много по-детайлна. Тя се намира в част трета, отдел трети на Четвъртата Женевска конвенция (чл. 47-78).
Общата разпоредба в чл. 47 гарантира, че правата на защитеното с конвенцията население, са ненакърними.[9] С оглед горчивия опит с насилственото депортиране на лица от германските окупационни власти във Франция, Бохемия и Моравия и от други територии с цел включването им в работата на немската индустрия през Втората световна война в чл. 49 изрично се забраняват „индивидуалните и насилствени прехвърляния, както и депортациите на защитено население до територията на Окупиращата сила или до която и да е държава, независимо от техния мотив.“[10]
Защитеното население в общия случай е невоюващото цивилно население, като има специални случаи на лица, ползващи се с особена закрила от конвенцията. Такъв е примерът с децата. В чл. 50 е изведено задължението на окупиращите власти да осигурят нормалното функциониране на всички институции, свързани с „грижата за и образованието на децата“.
Още една разпоредба, от която проличава натрупаният опит от Втората световна война, е чл. 51. Споменатият член забранява на окупиращата сила да набира лица от окупираната територия за военнослужещи в редиците на своята армия. Тази забрана е разширена и изключва пропагандата и натиска сред населението с цел доброволно постъпване във въоръжените сили на окупатора.
Женевската конвенция осигурява защита на работниците по трудово правоотношение (чл. 52), както и на съдиите и други държавни служители, заварени от окупиращата сила (чл. 54). Особено важно е задължението, което Четвъртата Женевска конвенция адресира до окупатора в чл. 55., а именно че той трябва да осигури доставките на храни и лекарства до населението на окупираната от него територия.
Множество разпоредби по отношение на общественото здраве и хигиена, духовната подкрепа на религията, дейността на Червения кръст, Червения полумесец и други хуманитарни организации дават по-завършен вид на уредбата по отношение на правата и привилегиите, с които се ползва невоюващото население.
Окупаторът вижда в окупираната територия свой тил, откъдето неговите войски могат да насочват своите по-нататъшни военни действия. С цел нормалното протичане на войната той се стреми да поддържа обществения ред в този тил с такива мерки, които да са благоприятни за него. За тази цел окупиращата държава въвежда наказателно и наказателно-процесуално законодателство, което се отнася за цивилното население на окупираната територия. Четвъртата Женевска конвенция внася изключително важна уредба в тази материя (чл. 64-78).
Окупиращата сила е задължена да информира писмено лицата за започнатото срещу тях производство, и то на език, който е разбираем за тях. Те трябва да бъдат запознати с всички релевантни факти от делото. Конвенцията изисква максимална бързина при започване на съдебната фаза на делото (чл. 71).
Женевската конвенция гарантира редица процесуални права, сред които правото на защита (чл. 72) и правото на обжалване (чл. 74). По отношение на смъртната присъда конвенцията се опитва да ограничи нейното прилагане. За постановените смъртни присъди тя въвежда в чл. 75 задължителен мораторен срок от шест месеца за нейното привеждане в изпълнение.
Разгледаната дотук уредба е възприета и от българския Наказателен кодекс. В чл. 412 от кодекса са изброени състави, свързани с посегателства срещу личността и имуществото на гражданското население във военно време.
III. Кратък преглед на следвоенната окупация
Разновидност на военната окупация е следвоенната окупация, когато победителите във войната дислоцират част от своите въоръжени сили с различни цели, в зависимост от условията на следвоенния мир, на територията на победената страна.
Вероятно най-известните примери за следвоенна окупация са тази на Франция след разгрома на император Наполеон I при Ватерло в периода от 1815-1818 г. и тази на Германия след Втората световна война (1945-1949 г.). Тази кратка селекция на следвоенни окупации илюстрира мотивите, с които се оправдава и осъществява такъв тип окупация.
Например в чл. 5 от Парижкия мирен договор, сключен между Коалицията и Франция на 20 ноември 1815 г., са посочени конкретни причини за въвеждането на чуждестранен контингент на френска територия: „Понеже във Франция… се чувства още положение на безпокойство и възбуда… са нужни предпазни мерки и временни гаранции за сигурността на съседните държави, сметна се за необходимо да бъдат окупирани за известно време военни позиции покрай границите на Франция от съюзнически войски…“[11], като договорът прави „изричната уговорка, че тази окупация не ще увреди суверенитета на Н. Кр. Вел. (крал Луи XVIII – б.а)“. За тази окупация е определен срок от 5 години, като в договора има предвидена възможност тя да завърши преди посочения в чл. 5 срок.
В следвоенната окупация на Германия е приложен различен модел. Според решенията на Потсдамската конференция страната е разделена на четири окупационни зони, като управлението на страната е поверено на Контролен съвет, състоящ се от главнокомандващите на въоръжените сили на САЩ, Великобритания, СССР и Франция.[12] Всеки от тези главнокомандващи изпълнява инструкциите на своето национално правителство. В случая с Германия никъде в актовете не е дадена мотивация за окупирането на страната, тъй като такова разясняване не е било необходимо. Обществеността е била запозната с жестокостите, които са съпътствали Втората световна война, и съответно е отпаднала нуждата от даване на обяснения защо тази конкретна страна в онази конкретна обстановка е трябвало да бъде окупирана.
Спорен е въпросът със статута на правителството на Германската империя (Deutsches Reich). В немските юридически среди е имало[13] спорове за правосубектността и правоприемството на германската държава в този период, но съществува единодушие, че тя фактически е престанала да съществува, което изключва участието ѝ в международните отношения.
Статутът на Германия в първите следвоенни години (1945-1949 г.) е нагледен пример за това как окупацията може да окаже дълбоки и необратими последици в държавното устройство и суверенитета.
IV. Правото на окупатора да организира окупираната територия
Въпросът с административната организация на окупираните територии е слабо уреден. Нито Хагските конвенции, нито Женевските конвенции дават подробни указания как конкретно да се администрира окупираната територия и съответно през годините са се прилагали различни решения.
Окупираната територия често е била поставена под директния административен контрол на неприятелската държава. При това положение окупиращата сила установява свои органи на управление, които надграждат заварените властови структури (например окупирана Нидерландия през Втората световна война).
Друг метод е отстраняването на заварените изпълнителни и съдебни органи и замяната им с нови, които спазват правото на окупатора. Например в спорната територия Западна Сахара за онези нейни части, които са под властта от мароканците, се прилага мароканското право в неговата цялост. От гледна точка на Кралството Западна Сахара е изконна част от неговата територия и в този ред на мисли тя не е неприятелска.
Широко прилаган метод е създаването на зависимо правителство върху заетата от неприятеля територия. Въпросното правителство често няма способността да взима важни решения без да се допита до окупиращата сила. Япония през Втората световна война прилага такъв режим, след като завладява китайски територии и европейски колонии като Бирма и Френски Индокитай. В определени случаи окупаторът се стреми да узакони зависимите правителства, като се опитва да убеди международната общност да ги признаят и да установят дипломатически отношения с тях. Например държавата Манджурия (Манджоу-Го) с японска помощ установява дипломатически отношения с държави като Ел Салвадор, Испания, Германия и СССР. Това обстоятелство не променя факта, че тази държава е била създадена вследствие на окупацията от Япония.
V. Попечителството (опека) и окупацията
Другият международноправен институт, който се характеризира с упражняването на фактическа власт върху определена територия, е попечителството (trusteeship). Това е единственото му голямо сходство с окупацията, като броя на разликите е значителен. Попечителството е било широко приложимо през втората половина на XX в., но след приемането на Палау в ООН през 1994 г. няма нито една територия, спрямо която да се прилага системата на международното попечителство. Въпреки това обстоятелство то все още има своя уредба в Устава на ООН, поради което заслужава да се разгледа.
Важно е да се разграничи попечителството от окупацията по отношение на нейното приложение. Под попечителството на ООН се поставят бивши мандати на Обществото на народите (1919-1946 г.), т.е. този режим се отнася за изключително тесен кръг територии. Чл. 78 от Устава на ООН изрично изключва прилагането на тази система по отношение на държави-членки на Организацията.[14]
Настоящата му регламентация се намира в Устава на ООН, и по-точно в неговата дванадесета глава (чл. 75-91), озаглавена „Система на международното попечителство“. В чл. 76 от Устава са изведени основните цели на тази система, каквито са например „да поощрява международния мир и сигурност“ и „да насърчава уважаването на човешките права и на основните свободи…“.
VI. Заключение
Окупацията е институт, който, макар да има уредба в множество източници, продължава да поражда противоречия. Международното публично право не одобрява едностранните изменения на една държава спрямо друга, извършени със сила, но същевременно е създало уредба, която да закриля цивилното население и неговата собственост.
Сложната конструкция на този институт и силният му политически характер го превръщат в обект за изследване от международноправната теория, който е редно да се разглежда внимателно.
[1] Roberts, Adam. Occupation, Resistance and Law: International Law on Military Occupations and on Resistance. Oxford University Press, 1985.
[2] Стефанов, Георги; Видин, Благой; Захариева, Юлия; Пантев, Пламен. Международни отношения, международно право, дипломация – кратка енциклопедия. 2001 г.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Оригинално заглавие: De iure belli ac pacis (1625).
[6] Grotius, Hugo. Grotius on the Rights of War and Peace: an Abridged Translation. 1853. Volume 1, Chapter III, p. 78.
[7] Benvenisti, Eyal. „The Origins of the Concept of Belligerent Occupation.“ Law and History Review. 2008, p. 1.
[8] Стефанова, Слава. Международни договори и актове 1648-1918. Наука и изкуство, 1958, с. 432.
[9] Международен комитет на Червения кръст. „Конвенция (IV) относно защитата на цивилните лица по време на война: Член 47 – Ненарушимост на правата.“ Женева, 12 август 1949 г. URL: https://ihl-databases.icrc.org/applic/ihl/ihl.nsf/Article.xsp?action=openDocument&documentId=615B6A191D988A75C12563CD0051BD90
[10] Международен комитет на Червения кръст. „Конвенция (IV) относно защитата на цивилните лица по време на война: Член 49 – Депортации, трансфери, евакуации.“ Женева, 12 август 1949 г. URL: https://ihl-databases.icrc.org/applic/ihl/ihl.nsf/Article.xsp?action=openDocument&documentId=77068F12B8857C4DC12563CD0051BDB0
[11] Стефанова, Слава. Международни договори и актове 1648-1918. Наука и изкуство, 1958, с. 62-63.
[12] Bevans, Charles I. Treaties and Other International Agreements of the United States of America (1776-1949), 1931-1945. Volume III: Multilateral. Department of State (Ed.). Washington: Department of State Publication, 1969, pp. 1207-1223. (For Decisions of the Potsdam Conference of 1945)
[13] Кратка справка за позицията на Федералния конституционен съд относно следвоенната правосубектност на Германската империя след 1945 г. URL: https://www.bundestag.de/webarchiv/presse/hib/2015_06/380964-380964
[14] Харта на ООН за попечителство/настойничество. Обединените нации. URL: https://www.un.org/en/about-us/un-charter/chapter-12
