Посещението на президента Доналд Тръмп в Кралство Саудитска Арабия в началото на обиколката му в Залива беше изключително събитие както по форма, така и по съдържание. То пренареди американските приоритети в Близкия изток и отвори вратата за нов стратегически подход, основан на принципа сделки и резултати, отдалечавайки се от моралната реторика и идеологическия дискурс, доминирали през предишните десетилетия.

Въпреки това, посещението – със своята символика и избрания момент – не може да бъде разглеждано изолирано от историческия контекст, който определя отношенията между САЩ и страните от Залива още от 50-те години на XX век, нито от интензивните регионални трансформации – от Сирия до Йемен, от Иран до Израел – и променящите се съюзи и неразрешени конфликти между тях.

Историческото измерение – Заливът в стратегията на САЩ: от петрола към споделената сигурност

Още от срещата между президента Франклин Д. Рузвелт и крал Абдулазиз Ал Сауд на борда на USS Quincy през 1945 г., регионът на Залива се утвърждава като крайъгълен камък на американската външна политика под негласната формула сигурност в замяна на енергия. По време на Студената война държавите от Залива са възприемани като ключова преграда срещу съветската експанзия, а през 80-те години американското влияние еволюира от военно присъствие към цялостно покровителство над регионалните системи за сигурност.

Но събитията от 11 септември 2001 г., последвалата американска инвазия в Ирак през 2003 г., както и Арабската пролет, нарушиха този баланс и доведоха до нарастващо напрежение между Вашингтон и някои столици в Залива – особено при управлението на Обама, когато САЩ се отвориха към Иран чрез ядреното споразумение.

Посещението на Тръмп представляваше разрив с тази натрупана история, преначертавайки отношенията на нова основа: сигурност и икономика – директно и прозрачно – при което партньорствата се измерват чрез практическа ангажираност и координирани действия по актуални теми, а не чрез намерения или исторически връзки.

Саудитска Арабия като център на тежестта – Послания за стратегическа промяна

Изборът на Рияд като първа спирка в първата задгранична обиколка на Тръмп не беше просто протоколно решение – това беше политическа декларация, сигнализираща пренасочване на американската стратегическа тежест към Залива, където икономическите необходимости (инвестиции и оръжейни сделки) се срещат със приоритетите по сигурността (борба с тероризма, сдържане на Иран).

Посланието беше ясно: Вашингтон търси активни партньори, а не пасивни последователи, и залага на регионални блокове, способни да играят функционални роли в рамките на американска визия за Близкия изток, основана на намаляване на разходите и споделяне на тежестите.

В този контекст, американско-ислямско-заливната среща на върха в Рияд беляза момент на преосмисляне на съюзите – беше открит Глобален център за борба с екстремистката идеология и бяха подписани договори за стотици милиарди в областта на въоръженията и инвестициите.

Регионални позиции – Приветствия, очаквания и тиха загриженост

Саудитска Арабия и ОАЕ посрещнаха с ентусиазъм посещението на Тръмп, възприемайки го като възможност за възстановяване на регионално влияние и за ограничаване на иранската експанзия. Това беше очевидно в политическата и медийната реторика около визитата, като Рияд се представяше като лидер на нов съюз „сунити–американци“.

Катар, въпреки че участваше в срещата на върха, скоро се озова в центъра на криза в Залива само няколко седмици по-късно – разкривайки, че трансформациите не бяха само следствие от визитата, а и резултат от дълго тлеещи конфликти, събудени от новото американско пренастройване.

Египет присъства, но наблюдаваше предимно отстрани, опитвайки се да възвърне регионалната си роля. Йордания запази балансирана реторика, подчертавайки значението на координацията в сферата на сигурността, без да се впуска в остри поляризации.

Що се отнася до Иран – той възприе посещението като враждебна декларация и разгледа създаването на „арабско НАТО“ като провокация. Отговорът му дойде под формата на остри изказвания и засилване на присъствието му в Сирия, Ирак и Ливан.

Сирия в периферията на новите реалности – Прагматични сигнали въпреки официалното отсъствие

Макар сирийският въпрос да не беше открито обсъждан на срещата, атмосферата около визитата съдържаше индиректни сигнали за бъдещето на Дамаск при новите динамики. Това съвпадна с нарастващ дискурс в някои западни и арабски среди за необходимостта от преосмисляне на политиката на изолация и санкции и за отваряне на диалог относно реинтеграцията на Сирия в регионалния ред при нови условия.

В този контекст, името на предполагаемия бъдещ сирийски президент Ахмед ал-Шараа се появи в западни анализи като реформистка фигура, която може да представлява пресечна точка между американския прагматизъм и арабските инициативи за решаване на кризите. Подобно отваряне обаче не означава пълна нормализация – и няма непременно да премине през Авраамовите споразумения – но прагматизмът преоформя приоритетите и държи вратата леко открехната.

Споразуменията от Авраам – Градяща се рамка за регионални отношения

Трансформациите, инициирани от администрацията на Тръмп, надхвърлят сигурността и икономиката. Те включват предложението за Авраамовите споразумения като механизъм за възстановяване на регионалния ред чрез арабско-израелско сближение, основано на взаимни интереси, а не на лозунги.

Докато страни като ОАЕ, Бахрейн и Мароко приветстваха този метод, други останаха предпазливи или резервирани. Дамаск, макар и отсъстващ от публичните дискусии, вече е изправен пред нова рамка, която не изисква непременно участие, но оценява регионалната му стойност на база готовност за отваряне и реформи – не само чрез идеологическо съответствие.

Заливът в сърцето на ново уравнение, а Сирия – пред труден избор

Посещението на Тръмп в Саудитска Арабия не беше просто началото на нова ера в САЩ – то беше повратна точка в начина, по който Вашингтон разбира региона: от сфери на влияние към сфери на партньорство, от приятелски режими към условни съюзници. В този контекст, арабските позиции са различни – някои са ангажирани, други – предпазливи, трети – маргинализирани.

Сирия, в частност, стои на чувствителен кръстопът. От нея не се изисква идеологическо съгласие, а преосмисляне на ролята ѝ в новата регионална архитектура, оформена от споделени интереси и сигурностни съображения.

Въпросът остава: разполагат ли арабските столици – на първо място Дамаск – с волята да преформулират ролята си в зараждащия се Близък изток? Или ще останат в плен на старите лозунги, докато картата на региона се преначертава според нови стандарти?