Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в Съединените щати през 2024 г. предизвика сериозни опасения както сред специалистите, така и сред обикновените граждани. Една от причините за това е противоречивото му отношение към традиционните съюзници на държавата, успоредно с трудно обяснимото за демократично мислещите хора възхищение, което понякога демонстрира към някои авторитарни лидери.
Още от самото начало на новия му мандат тези негови нагласи намериха своето проявление. Тръмп укрепи връзките си със Саудитска Арабия и започна да отправя позитивни сигнали към Русия, докато отношението му към ЕС например бе по-скоро критично. Дълбока изненада обаче предизвикаха неговата враждебност към Канада и репликите, че за нея ще е най-добре да се превърне в американски щат. Тези забележки, които принципно се разглеждат като недопустими на подобно политическо равнище, ескалираха в крайно обидно отношение към тогавашния премиер на страната Джъстин Трюдо.
Ако обаче надеждите на Тръмп са били за по-добър резултат на канадските консерватори на изборите и последвала сделка с тях, то те останаха излъгани. Трюдо отстъпи лидерството на либералите, както и премиерския пост на страната на Марк Карни. Последният се позиционира като „анти-Тръмп“ кандидат и спечели убедително вота на 28 април, като по този начин предотврати зародиша на нова консервативна вълна в Северна Америка. Напротив, до него и президента на Мексико Клаудия Шейнбраум, Доналд Тръмп е този, който изглежда не на мястото си като реакционен консерватор измежду прогресисти. Това разбира се е до известна степен подвеждащо, тъй като САЩ имат по-голямо население от общото на Канада и Мексико, а в Централна и Южна Америка американският президент разполага със съюзници в лицето на Хавиер Милей от Аржентина и Наюб Букуле от Ел Салвадор.
Опитът Канада да бъде привлечена в новата консервативна орбита обаче се оказа неуспешен. Тръмп избра подход, който консолидира либералите, помогна им да стопят разликата с консерваторите в социологическите проучвания и предизвика вълна от недоволство към САЩ в северната им съседка, изразена в скъпоструващ и тежък бойкот на стоки и услуги.
В колективното съзнание Канада някак остава невидима до Съединените щати, макар да е втората по територия страна в света след Русия. Между двете държави действително има много прилики, но и съществени разлики, документирани в науката. Още изследователят Сиймор Липсет коментира, че основната разлика между Канада и САЩ се явява в исторически заложените политически убеждения на двата народа: американците са потомци на бунтовници срещу короната, а канадците – на лоялисти. Оттам се наблюдава следното значително разминаване: при американците е налице дълбоко недоверие към ролята на държавата, която се възприема като потенциално тиранична. Канадците на свой ред считат, че тя е легитимен помощник в борбата срещу неравенството и съответно за социална справедливост.
Разликите се виждат и в държавното устройство на двете страни. САЩ е президентска република с двупартийна политическа система. Тя донякъде се обуслява от мажоритарната избирателна система, макар такава да се среща и в Канада, но там да се изявява по различен начин. Това е и причината мнозинството американски граждани да са изключително активни политически, както и страната да има система от първични избори, която излъчва фаворитите на най-отдадените и ангажирани избиратели. Именно затова номинираният за президент на дадена партия обикновено демонстрира далеч по-радикални позиции от тези на мнозинството в страната. Той е изразител на мнението на най-отявлените поддържници, които по правило са по-крайни.
Това е в сериозен разрез с теоремата за средния избирател на Даунс, според която би трябвало да печели умерен кандидат, близък до възгледите на мнозинството. Резултатът е, че отдадените националисти, които са малка част от общото население на САЩ, налагат своето мнение първо на останалите Републиканци, а впоследствие чрез тях – и на останалата част от страната. Аналогично, в рамките на опозицията в Демократическата партия по места доминира така наречената „будна“ левица, също малка част от тази иначе голяма и сложна формация.
Канадската политическа система функционира на съвсем различен принцип и се доближава повече до британската. Въпреки наличието на мажоритарни избори, парламентът е многопартиен и сравнително рядко една политическа сила завоюва абсолютно мнозинство. Въпреки убедителната си победа, дори М. Карни не успя да го постигне. Освен Либерали и Консерватори, в парламента участват също така сили като Новите демократи, Квебекският блок и Зелените. Коалиционните формати са често срещано явление и се възприемат като стандартно политическо развитие, аналогично на някои държави в Европа. Водеща партия в исторически план са Либералите, позиционирани още от времето на Пиер Трюдо като центристи, което им позволява от една страна да балансират между Консерваторите и останалите по-скоро леви сили, а от друга – да ги привличат зад позициите си. Много от казусите, които и към момента разделят американските избиратели, в Канада отдавна са решени, в т.ч. и въпросът за еднополовите бракове (позволени) и контролът над оръжията (строг).
Преди няколко години водещият социолог на Канада Майкъл Адамс изследва дали страната може да се изкуши от авторитарния популизъм и отговорът му бе, че това по-скоро не е възможно. Канадските избиратели, за разлика от американските, имат високо доверие в експертите и се осланят на тяхната преценка по редица сложни въпроси. Страната също така има по-добри показатели по редица наболели в САЩ теми, сред които интеграцията на мигранти, достъпността на здравните услуги, криминални статистики и др.
Изявленията на Тръмп озадачиха канадската общественост и я мотивираха да се обедини в защита на собствения си суверенитет. В отговор на това, Канада избра кандидата, който демонстрира най-решителна воля да го отстоява. С оглед на политиката на Доналд Тръмп, Съединените щати ще бъдат изправени пред необходимостта да преосмислят отношението си към държава, която традиционно е сред най-лоялните им съюзници и чиято критична позиция винаги е била значително по-умерена в сравнение с тази на Мексико, където и до днес съществуват реваншистки настроения, свързани със загубени в далечното минало територии.
Това развитие показва, че макар инстинктът на „политическото животно“, какъвто лидери като Тръмп безспорно притежават, да е ценен, амбициозните политически планове остават трудно постижими без задълбочени познания и стратегическа подготовка. За щастие, що се отнася до отношенията между Америка и Канада, те засега остават мирни, макар и белязани от остра конкуренция.
