Вече повече от шест месеца Израел е не само във война в Газа, но и в прокси конфликт с Иран. В ранната неделна нощ този прокси конфликт за първи път придоби директен характер, след като Иран изпълни своята военна операция „Истинско обещание”.
Нейният генезис може да бъде проследен в поредица от събития, чието развитие се наблюдава през последните 10-15 години. През този период Иран бе успешно брандиран като основният враг на Израел в Близкия изток, а страхът от влиянието на Техеран в региона бе и една от причините лидерите на много от арабските страни да преосмислят отношенията си с Израел като негова противотежест.
След ликвирането на ген. Касем Солеймани през 2020 г. Иран предприе нов подход за конфронтация с Израел. Този процес бе насърчен и от сключването на Авраамови споразумения от страна няколко държави от региона с Израел, както и затоплянето на отношенията на последната със Саудитска Арабия. В резултат на това режимът на аятоласите бе принуден да децентрализира прокситата си, осигурявайки им повече средства, но и повече автономия на действие.
Така от 7 октомври 2023 г. Израел воюва с Хамас, докато е в разширен регионален конфликт и с останалите елементи от т.нар. „Огнен пръстен” на Иран, който използва пет точки за натиск срещу Израел и неговите съюзници. Освен Хамас в Газа и на Западния бряг, в това число се включват Хизбулла в Иран, иранските милиции в Южна Сирия, „Популярният фронт” в Ирак, както и хутите в Йемен, чиито набези над търговски кораби в Баб ел Мандебския проток нанесоха немалко икономически вреди.
Натискът посредством тези проксита дълго време бе успешна стратегия, но след поетапното ликвидиране на редица висши ирански военни, които координираха изброените точки, Иран бе принуден да се намеси директно в конфликта. Характерът на операция „Истинско обещание“ и изборът на целите обаче демонстрират нежеланието на Техеран да започне директна война. Целта на действията на Иран бе да докаже, че все още влияе на процесите в Близкия изток, като в този смисъл атаката имаше повече политически заряд отколкото намерение да нанесе реални щети на Израел.
За Иран обаче ще става все по-трудно да прави крачки назад, а тя има немалко предизвикателства пред себе си. Революционната гвардия бива все по-изолирана в иранското общество и войната навън може да доведе до безредици вътре в държавата. Фокусът на Техеран също така винаги трябва да е поне отчасти насочен и на изток към бежанския натиск от Пакистан. Поредният многомилиарден заем от Китай също не се очертава да е от полза за режима на аятоласите, а няма изгледи Пекин да финансира евентуални военни действия. Единственият сигурен съюзник на Техеран в сегашната ситуация остава Русия, която обаче трудно ще може да заеме по-съществена роля в този конфликт. Последната засега успешно маневрира своите интереси в борбата за влияние между Иран и арабските държави, осъщестявайки оръжейни и ресурсни сделки и с двете страни.
В допълнение на това дори атаката да обслужва публичния имидж на аятоласите, тя е също толкова полезна и за Нетаняху. За него това е възможност отново да сплоти „военния кабинет” и да задържи в него хората, които доскоро призоваваха за нови избори в страната. Преди атаката на Израел над иранското посолство в Дамаск кабинетът на Нетаняху бе изправен пред сериозна криза, до голяма степен причинена и от липсата на решение относно най-чувствителния въпрос в израелското общество – а именно този за заложниците, които Хамас държи в плен.
Нетаняху ще има за задача да укроти крайнодесните хардлайнери в кабинета, сред които Бецалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, особено с оглед на факта, че членове на техните партии още преди месеци призоваха за удар с „тактическо ядрено оръжие” срещу Иран или използването на такова в Газа. Ролята на Нетаняху в смекчаването на тона им ще е ключова – и макар в името на политическото си оцеляване той неведнъж да е правил компромиси в тяхна полза, би било недопустимо това да продължи на цената на директна война с Иран.
Паралелно с това отношенията между Нетаняху и Байдън доведоха до компрометирането на съществена част от израелското лоби в Демократическата партия. Допълнително напрежение внесе и скорошното въздържане на САЩ при гласуването в Съвета за сигурност на ООН на резолюцията, призоваваща за „незабавно прекратяване на огъня“ в Газа – формулировка, на която САЩ досега налагаха вето. Друг признак за напрежение са и проведените срещи с опозиционните лидери Ганц и Лапид, при положение, че самият Нетаняху не е имал разговор очи в очи с Байдън от месеци. Всичко това дава индикации, че Байдън и американските демократи нямат желание да се асоциират с Бенямин Нетаняху.
Важно е да се отбележи, че конфронтацията между Израел и Иран ще има преки политически последици и за Вашингтон, където вече се чуват много сериозни критики от страна на републиканците към президента Байдън. Последният повод бе неговата заявка, че САЩ няма да се включат в ответен удар на Израел срещу Иран. Нетаняху сравнително успешно маневрира своето политическо оцеляване не само в Израел, но и в отношенията между демократите и републиканците в американския Конгрес. Ироничното в случая е, че докато той печели лична политическа изгода, Израел започва да губи елемента на двупартийна подкрепа от страна на САЩ.
Златното сечение за ненамеса и въздържане от пристрастия бе нарушено още през 2016 г., когато Нетаняху подкрепи Доналд Тръмп. Всъщност ударът на Израел срещу иранското посолство в Дамаск преди две седмици целеше да привлече именно неговото внимание. Нетаняху демонстрира готовността си да продължи делото на администрацията на Тръмп, ликвидирайки втория по старшинство след покойния Солеймани човек на Революционната гвардия в Сирия – Мохамед Реза Захеди. Дългата игра на Нетаняху е отсега да натрупа политически капитал при евентуална победа на Тръмп на предстоящите избори в САЩ. Поради тази причина Биби заложи на „иранската карта” и принуди Техеран да отговори директно, а не чрез проксита.
Друг важен момент е и как ще се развие блокирането на ресурсите за Израел и Украйна от страна на републиканците в американския Конгрес. В единия вариант сегашната финансова помощ ще бъде разделена в два пакета – един за Израел и един за Украйна. Републиканците дават индикации, че са готови на такъв ход, но това ще създаде дипломатически проблем за САЩ, защото ще породи съмнения за двойни стандарти при оценката на външните заплахи за Запада. При втория вариант пакетът ще остане един и ще бъде отблокиран, подсилен и гласуван при сегашната си формула. При този сценарий Байдън ще продължи външната си политика по пример на своя предшественик Обама в духа на школата на „уилсънизма”, както е дефиниран от Уолтър Ръсел Мийд.
В същото време външнополитическата стратегия, практикувана от президентите на Демократическата партия, в рамките на която САЩ се оттеглят от проблемни региони и подсилват местните съюзници там, понякога води до противоречиви резултати. Въпреки нежеланието на Вашингтон да се ангажира изцяло със случващото се в Близкия изток, на този етап изглежда невъзможно просто да напусне региона. Очевидната причина за това е, че актуалните събития в Близкия изток в голяма степен са последица именно от американското присъствие там.
Вашингтон обаче разполага с още един коз, който може да доведе до желаните от него резултати – и това е вкарването в уравнението на арабските държави, и по-конкретно Саудитска Арабия. Тяхното участие в регионален съюз, който открито да ограничава „иранския шиитски полумесец”, изглежда като единственият път за деескалация на конфликта и разрешаване на Палестинския въпрос. Подобна идея възникна още преди три седмици, когато президентът Байдън спомена, че има индикации за това от страна на Рияд.
Всички тези развития обаче зависят най-напред от следващия ход на един човек, и това е Бенямин Нетаняху.
