Напрежението в Южен Кавказ между Армения и Азербайджан се отличава не само с устойчивост във времето, но и със свойството периодично да ескалира, добивайки военни измерения. След последната такава ерупция – Втората война в Нагорни Карабах (2020), приключила с подписването на съответното примирие,[1] конфликтът навлезе в познатото си от преди това русло: краткотрайно затишие, последвано от ново обостряне на напрежението между Ереван и Баку. Протяжността на техния конфликт обаче кореспондира с промените в обстоятелствата, в рамките на които той се развива.

Макар например враждуващите страни да остават едни и същи, същото не може да бъде казано за баланса на силите помежду им. Затова днес, почти 20 години след края на Първата война в Нагорни Карабах (1988-1994), военното преимущество е на страната на Азербайджан.[2] Позициите на Баку биват утвърждавани този път и от активната военна и дипломатическа подкрепа на Турция с нейната амбициозна и ресурсно обезпечена външна политика. А тази на Русия за Армения отслабва, не само поради ограничаването на възможностите на Кремъл покрай войната в Украйна, но и поради задълбочаващия се дефицит на доверие между властимащите в Ереван и Москва. Междувременно Франция и САЩ – две от трите съпредседателки на Минската група, извървяват идентичен път, в който те все повече се ангажират с подкрепа за Армения, за сметка на функциите им като медиатори в разглеждания раздор. Всичко това идва да ни покаже, че конфликтът между Армения и Азербайджан може да е „стар”, включително и в потенциите му като магнит за интереси на други държави, но ролите и динамиката в него далеч не са статични.

Едно от най-острите проявления на тази динамика касае промените, настъпили през последните години в двустранните отношения между Армения и Русия. Двете държави споделят взаимно неудовлетворение една спрямо друга. Критиките на Ереван спрямо техния партньор от Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) са свързани с това, че през 2020 г. в процеса на азербайджанското настъпление в посока Нагорни Карабах и околните му региони Русия умишлено е забавила своята възпираща реакция като форма на наказание спрямо политиката на правителството на Никол Пашинян, приемана от Кремъл като неотговаряща на съюзническите им отношения. Но Москва впоследствие даде още поводи за горчиво разочарование в Ереван. Когато при възникналите погранични сблъсъци между двете държави от 2021 г. досега Азербайджан завзе вече арменски територии (а не окупирани от Армения азербайджански такива, какъвто бе случаят с Нагорни Карабах), Русия отказа да влезе в изпълнение на ангажиментите си в рамките на ОДКС. Това бе една от причините, поради които Никол Пашинян не подписа общата декларация на ръководителите на държавите-членки на ОДКС през 2022 г.[3] След това арменският министър-председател заяви, че не изключва възможността Армения да напусне ОДКС. Но доколкото не е ясно дали това е сериозно намерение или просто търсеща други ефекти политическа спекулация, то Ереван не остави място за широки интерпретации, когато в началото на септември т.г. отзова (преназначавайки на друга длъжност) своя посланик от ОДКС. Пред италианския вестник La Repubblica пък Никол Пашинян заяви, че Армения е допуснала стратегическа грешка, разчитайки само на един партньор (Русия) за обезпечаване на своята сигурност.[4]

Трафикът на неудовлетворение обаче работи и в обратната посока: Москва също има сериозни съображения спрямо Ереван. Става дума за желанието на Армения да се присъедини към юрисдикцията на Международния наказателен съд, отказа на Никол Пашинян страната му да бъде домакин на военни маневри от страна на ОДКС и стартиралото 10-дневно съвместно военно обучение между Армения и САЩ.[5] Към този списък може да бъде прибавено и това, че този месец за първи път откакто започна войната в Украйна Армения реши да изпрати хуманитарна помощ за Киев. Това бе достатъчно основание властите в Москва да привикат арменския посланик в руското министерство на външните работи.

Амплитудите в температурата на арменско-руските отношения, макар и ключови, не са единствените, които обуславят промяната в регионалната констелация на Южен Кавказ. Увеличаването на обема на сътрудничеството между Азербайджан и Турция е друг фактор, оказващ влияние върху естеството на развиващия се конфликт между Баку и Ереван. Турско-азербайджанското партньорство се развива в добре познатите рамки на „един народ – две държави”.[6] Маркирането на няколко примера обаче ще покаже, че двете страни в действителност изпълват със съдържание тази идеологическа постановка.

Анкара спомага за развитието и обучението на кадровия състав на въоръжените сили на Азербайджан още от разпадането на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) през 90-те години на миналия век, a в началото на настоящия стартираха и съвместните военни учения между Анкара и Баку. Надграждайки върху това, през последните години се увеличи и обемът на получаван от Азербайджан турски военен хардуер. В това отношение особено внимание заслужават използваните от Баку по време на Втората война в Нагорни Карабах безпилотни летателни апарати Bayraktar TB2, оборудвани с произведени от компанията Rokestan муниции MAM-L.[7] Особено символна бе и траекторията при един от тестовите полети на новия дрон от турската серия Bayraktar, Akıncı: той излетя от територията на Турция и кацна на международното летище „Хайдар Алиев” в Баку. Но успоредно на военното измерение на партньорството между Анкара и Баку дипломатическото такова не само че не изостава, а напротив. Като своеобразен негов венец бе посещението на турския президент Реджеп Таийп Ердоган през 2021 г. в знаковия за азербайджанската култура град Шуша, намиращ се в Нагорни Карабах. Там той и Илхам Алиев подписаха едноименната декларация за съюзнически отношения между двете страни, а впоследствие турският държавен глава заяви, че страната му има готовност да отвори свое консулство в същия град.

Тези елементи от дипломатическото и военното партньорство между Азербайджан и Турция представляват отделни парчета от мозайката, чието сглобяване предвижда създаването на тюркски коридор, свързващ Турция и държавите от Централна Азия посредством Баку и Каспийско море.[8] Част от механиката на този проект стъпва върху синтеза между богатия на въглеводороди Азербайджан и желанието на Турция да се превърне в енергиен регулировчик на региона. Оттук и безусловната подкрепа от страна на Анкара към Баку за изграждането на коридора Зангезур, предвиден да минава през южната арменска област Сюник. Той би представлявал пряка връзка и без посредници: един път между Азербайджан и анклава Нахичеван (официално Нахичеванска автономна република), и втори път между Турция и Азербайджан.  

За да се създаде подобна артерия, тя трябва да мине по арменската граница с Иран. Това обаче предизвиква еднозначна критична реакция от страна на властите в Техеран и дори е повод за разногласие между тях и Москва. Възраженията на ислямската република са свързани с това, че ако се стигне до изграждането на такъв коридор, той ще „отреже” достъпа на страната до Армения. Разбира се Иран има и други съображения, които не произнася обезателно на глас. Като това, че свързването на Азербайджан с Нахичеван ще намали стратегическото значение на персийската страна, през чиято територия досега минаваше трафикът на хора и стоки между Баку и анклава като по-кратката опция спрямо алтернативния маршрут през Грузия и Турция. Заедно с тюркския коридор, свързващ Турция с Централна Азия, в лицето на проекта Зангезур властовите и стратегически среди в Иран виждат и нещо повече: обслужване на интересите на Израел и НАТО.[9]

Настоятелността, с която Азербайджан (и Турция) преследват създаването на коридора Зангезур, се случва на фона на влошените двустранни отношения между Баку и Техеран. Последното се обуславя от различия в интересите. Така например чрез подкрепата си за Армения Иран цели да парира регионалните амбиции на Илхан Алиев, предвид това, че етническият състав на близкоизточната държава е уязвим към експанзионистичен тип политика, базирана на азерския национализъм.[10] В същото време колкото повече Азербайджан се доближава до Турция и Израел, толкова повече Техеран се отдалечава от Баку. За Иран е особено критично това, че южнокавказката страна се въоръжава с израелски военен хардуер и боеприпаси,[11] така както и че тя позволява на Израел да използва територията ѝ за извършването на разузнавателни и друг тип операции срещу ислямската република. Разминаването на интересите на Баку и Техеран поражда искри, които запалиха редица инциденти между двете държави.[12] Тази низходяща спирала на деградация на двустранните им отношение кулминира с проведените военни обучения по ирано-азербайджанската граница. Това бе извършено първо от близкоизточната държава с „Всемогъщ Иран” (Mighty Iran) през октомври 2022 г., а два месеца по-късно Азербайджан и Турция отвърнаха съвместно с „Братски юмрук” (Fraternal Fist).

Непосредственият повод за текущата ескалация между Армения и Азербайджан обаче дойде от промяната при функционирането на контролно-пропускателния режим на Лачинския коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах. От декември 2022 г. трафикът през него бива прогресивно ограничаван от Азербайджан, а от средата на тази година той на практика функционира селективно и по изключение. Поне според разпоредбите на споразумението за примирие, подписано от Никол Пашинян, Илхан Алиев и Владимир Путин след края на Втората война в Нагорни Карабах, за контрола по него трябваше да следят разположените там руски мироопазващи сили.[13] Докато Ереван настоява, че това предизвиква хуманитарна криза в Нагорни Карабах, властите в Баку аргументират промяната на пропускателния режим с обвинението, че Лачинският коридор бива използван за снабдяване на арменския анклав с оръжие.

Междувременно Европейският съюз, солидаризирайки се с арменската страна спрямо хуманитарните последствия от действията на азербайджанските власти, се застъпи за отварянето на коридора.[14] Сходна е и позицията на САЩ.[15] Още повече, че тя идва на фона на миналогодишното посещение в Армения на говорителя на Камарата на представителите на американския конгрес Нанси Пелоси, което бе разтълкувано като знак на подкрепа за страната домакин.[16] Интересно и при двете позиции – тази на ЕС и САЩ – е обаче, че те подхождат с разбиране и към искането на Азербайджан логистичните линии към Нагорни Карабах да бъдат диверсифицирани чрез предлагания от Баку алтернативен коридор Агдам – Аскеран. Позицията на ЕС e, че отварянето на втори коридор не трябва да бъде за сметка на Лачинския. Доколкото последният служи като „пъпната връв” на Армения спрямо Нагорни Карабах, Ереван има притеснения спрямо последствията от неговото евентуално маргинализиране. Докато обаче вниманието и ресурсите на Русия – иначе стандартен медиатор между Армения и Азербайджан – са съсредоточени спрямо войната в Украйна, ескалацията на конфликта покрай Лачинския коридор дава възможност на САЩ и ЕС да вложат допълните усилия в посредническите си функции между враждуващите страни.

Покрай конфликта между Армения и Азербайджан обаче е налице и друг тип дипломатическа активност. Добре известно е тристранното партньорство между „тримата братя” Азербайджан, Турция и Пакистан (по едноименното военно учение „Three brothers”, провело се съвместно между въпросните страни през 2021 г. в Баку). Интерес буди обаче опитът за създаването на триадата Армения – Иран – Индия. В нейната основа сякаш стои желанието за формиране на пълноценно партньорство между Армения и Индия, подпомагано от Иран. В тази посока могат да бъдат тълкувани следните знаци. Един път, през април тази година трите държави проведоха първата си тристранна среща. Втори път, на фона на посещенията на арменските министри на външните работи и отбраната в Инди Ереван взе решението да назначи свое военно аташе към посолството си в Ню Делхи. Не на последно място, в средствата за масова информация зачестяват публикациите, според които Армения – през територията на Иран – е получила от Индия многоцелеви ракетни установки „Пинака”,[17] противотанкови ракети и боеприпаси, на фона на доставени преди това радари SWATHI.

Настъпателността на Азербайджан след подписаното споразумение за примирие през 2020 г. може да бъде обяснена с две неща. Едното е, че Баку – като продължение на събитията, довели до Втората война в Нагорни Карабах – иска да използва докрай предимствата, които страната има спрямо Армения в икономически и военен план. Второто обаче касае по-скоро външнополитическата динамика в региона, която явно също е разчетена като благоприятна от страна на Азербайджан. Все пак Баку може да разчита на последователната подкрепа на Турция и Израел, да се възползва от пролуките, създавани от взаимното неудовлетворение между Армения и Русия, и да впрегне стратегическото значение на въглеводородите си за енергийната диверсификация на ЕС.[18]

На този фон позицията на Армения изглежда по-сложна. Ереван е в ситуация, в която подкрепата от Русия става все по-условна и ситуационна, а задълбочаването на партньорството със САЩ и ЕС рискува да влоши иначе добрите отношения на Армения с Иран. Ако Ереван припознава антитурския рефлекс на френския президент Еманюел Макрон и партньорството в отбранителния си сектор с Индия като стабилизиращи позициите на Армения фактори, остава открит въпросът дали те могат да компенсират и догонят динамиката на конфликта, определяна от Азербайджан. Основната опасност пред Баку е дали политиката на покачване на залога, изразяваща се в контролираната ескалация на напрежението покрай Нагорни Карабах, няма да провокира критична реакция едновременно от Вашингтон и Москва, доколкото нито една от тези две столици няма интерес от обострянето на разглеждания конфликт към този момент.  А неговата устойчивост продължава да подхранва волатилността на държавите, които разпознават свои интереси в него.

---

[1] „Statement by President of the Republic of Azerbaijan, Prime Minister of the Republic of Armenia and President of the Russian Federation”, 10.11.2020. Достъпно тук: http://en.kremlin.ru/events/president/news/64384

[2] За 2022 г. военните бюджети на Армения и Азербайджан са съответно 754 млн. и 2.6 млрд. долара. Въпреки че Армения прогресивно увеличи своя за текущата 2023 г. и по този начин се опита да смали разликата, поне по официални данни той продължава да бъде около 1/3 от този на Азербайджан. Баку има и чисто военно превъзходство – от наличния състав на своите въоръжени сили до количеството бойни машини, сухопътни и военновъздушни.  

[3] Друга причина за отказа на Никол Пашинян да подпише въпросния документ бе, че според арменския министър-председател в текста не се порицава агресията на Азербайджан. 

[4] La Repubblica, Luca Steinmann, 02.09.2023. Достъпно тук: https://www.primeminister.am/en/interviews-and-press-conferences/item/2023/09/02/Nikol-Pashinyan-interview-La-Republica/

[5] Значението на въпросните учения не трябва да се абсолютизира, доколкото те не са нито първите такива между Армения и САЩ, нито пък участващият кадрови състав от двете държави изглежда впечатляващ (по информация от Reuters става дума за 175 арменски и 85 американски военнослужещи).

[6] Формулировка на бившия президент на Азербайджан, Хайдар Алиев (държавен глава на страната в периода 10.1993 – 10.2003). 

[7] Увеличаването на военното сътрудничество между Турция и Азербайджан, включително и трансфера на военен хардуер, не бива да бъде вадено от контекста на това, че Русия и Израел продължават да бъдат значително по-големи доставчици на такъв за южнокавказката държава. Виж „Arms transfers to conflict zones: The case of Nagorno-Karabakh”, 30.04.2021. Достъпно тук: https://www.sipri.org/commentary/topical-backgrounder/2021/arms-transfers-conflict-zones-case-nagorno-karabakh.

[8] Като част от транспортната артерия, свързваща Китай с Европа през Централна Азия, Южен Кавказ и Турция. Това е т.нар. Среден коридор (The Middle corridor), обединяващ турски и китайски проект. Виж „Türkiye’s Multilateral Transportation Policy”. Достъпно тук: https://www.mfa.gov.tr/turkey_s-multilateral-transportation-policy.en.mfa

[9] „Velayati Stresses Vigilance regarding NATO Plot, Future of Caucasus”, 12.07.23. Достъпно тук: https://www.tasnimnews.com/en/news/2023/07/12/2924987/velayati-stresses-vigilance-regarding-nato-plot-future-of-caucasus

[10] Изчисленията за това какъв процент от населението в Иран е от азерски произход варират, основно поради това, че Техеран не е заинтересован от предоставянето на такива данни. Най-често посочваните оценки са в диапазона 15-25%, като повечето от иранските азери населяват северозападната част на страната. Това мотивираше Техеран да съобразява и ограничава своята подкрепа за Армения, така че същата да не провокира недоволство в самия Иран.

[11] Сред по-значимия хардуер, доставен от Израел, изпъкват безпилотните летателни апарати Hermes 450/900, Orbiter, Harop, балистични ракети земя-земя LORA, както и системите за противовъздушна и противоракетна отбрана Barak-8.  

[12] Сред епизодите, допринесли към покачването на напрежението между Азербайджан и Иран, са: 1) опитът за облагане с тарифи на преминаващи ирански товари по основния път, свързващ Иран с Армения през Сюник; 2) инцидент с летален край в посолството на Азербайджан в Техеран; 3) арестът на лица, които според азербайджанските власти са били тренирани и инфилтрирани от Иран, за да изпълняват операции на територията на южнокавказката държава, и др.

[13] Точка 6 от посоченото по-горе споразумение. Отказът или невъзможността на руските мироопазващи сили да възпрепятстват действията на Азербайджан спрямо линията на контакт с Армения допълват списъка със съображения, които Ереван има към Москва.

[14] „EU Statement on recent developments around the Lachin corridor”, 06.09.2023. Достъпно тук: https://www.eeas.europa.eu/delegations/council-europe/eu-statement-recent-developments-around-lachin-corridor_en?s=51.

[15] „Secretary Blinken’s Call with Azerbaijani President Aliyev”, 06.09. 2023. Достъпно тук: https://www.state.gov/secretary-blinkens-call-with-azerbaijani-president-aliyev-15/

[16] „Армения е от особено значение за нас, тъй като се поставя въпросът за сигурността след незаконните и смъртоносни нападения от Азербайджан на арменска територия. От името на Конгреса и нашата делегация ние категорично осъждаме нападенията, които застрашават перспективите за така необходимия мир”, Нанси Пелоси, 18.09. 2022 г. Цитираният тук текст е част от пресконференцията, дадена от лидера на мнозинството в Долната Камара. Достъпно тук: https://am.usembassy.gov/speaker-pelosi-remarks/

[17] Pinaka MLRS се приемат като аналог на американските HIMARS (High-Mobility Artillery Rocket System).

[18] Предвид това, че значението на Азербайджан за ЕС се увеличи след минимализирането на руските въглеводороди в енергийния микс на съюза. При посещението на Урсула фон дер Лайен в Баку в средата на 2022 г. ЕС и южнокавказката страна подписаха Меморандум за разбирателство, според който до 2027 г. Брюксел трябва да увеличи два пъти обема природен газ, внасян от Баку, в контекста на разширяването на Южния газов коридор. Виж „Statement by President von der Leyen with Azerbaijani President Aliyev”, 18.07.2022. Достъпно тук: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/en/statement_22_4583