Хранителната система обхваща всички дейности, свързани с производството, преработката, транспортирането и консумацията на храна – от фермата до трапезата. Тя включва също въпроси като управление, икономика, хранително производство по веригата на стойността, както и цялостната устойчивост. Освен това отчита и мащабите на разхищение на храна и как производствените практики влияят върху околната среда и общественото здраве.
Като основна част от икономическата система и сектор, в който вече напълно се прилагат научните постижения, знанието и капиталовата интензификация, агрохранителната система демонстрира нови тенденции и характеристики, които се наблюдават за пръв път през последните 20–30 години. Тя се трансформира от локална и регионална в глобална система, задвижвана от вливания на капитал и знание.
Постоянното търсене на храна и нееластичният характер на потреблението ѝ правят сектора изключително привлекателен за инвестиции от транснационални фондове. В резултат от това, през последните десетилетия наблюдаваме вълна от сливания и придобивания, довела до безпрецедентна концентрация на производството в ръцете на малко на брой глобализирани корпорации.
Развитието на тази система създаде редица дисбаланси и парадокси. Един от най-фрапиращите е съвместното съществуване на изобилие и недостиг на храна. В ЕС всяка година се изхвърлят 88 милиона тона храна (20% от производството) на стойност 143 милиарда евро, докато над 112 милиона европейци са в риск от бедност, а над 40 милиона не могат да си позволят качествено хранене. В световен план ситуацията е още по-чувствителна.
Причините се коренят в два взаимно допълващи се стълба. Първият е политико-икономическият модел, който насърчава хиперконцентрацията на сектора – естествен резултат от капиталистическата логика за централизация на капитала. Вторият е слабата основа на съвременната индустриална агро-хранителна система, основана на индустриализирано производство, монокултури, ГМО, и масово използване на химикали с разрушителен ефект върху биоразнообразието.
Днес именно тази система определя какво, колко и кога да се произвежда – изцяло подвластна на борсовите колебания и с единствен мотив печалбата. Това подкопава местното производство, тъй като повечето храни се транспортират от хиляди километри, използвайки глобалните логистични и технологични мрежи на хранителните гиганти. Храната вече не е право – тя е стока.
Успоредно с това, задълбочаващите се глобални кризи – климатични промени, социално-икономическо неравенство, бедност и глад – създават все по-осезаем обществен натиск за (пре)локализация на хранителните системи. Това би позволило на региони и държави да изградят устойчиви и автономни местни агрохранителни модели, способни да устоят на глобалните пазарни сили.
Необходима е радикална трансформация към система, която е по-справедлива, устойчива и ориентирана към човека. Система, в която се насърчава местното производство, фермерите получават справедливо възнаграждение, а потребителите се еманципират чрез образование по вкус и готвене. В основата ѝ трябва да залегнат практики, щадящи околната среда и достъпни за всички.
Принципите на този нов модел противоречат на господстващата икономическа и политическа парадигма. Пред човечеството стои ясен избор: да продължи по същия път на дисбаланс и нестабилност или да избере нещо различно и смислено. Решението е в устойчивото земеделие, което поставя хората и биоразнообразието преди печалбата.
