Предполагаше се 21-ви век да е векът на Азия. Всъщност, ако се вгледате и слушате достатъчно внимателно, се очакваше да е векът на Китай. Финансовата криза от 2008 г. даде възможност на създателите на наративи от Китай да обърнат перспективата, заявявайки, че в Азия, противно на настояванията на запада, събитията никога не са представлявали криза, а са засегнали негативно само западащия Запад. Индустрията по създаване на наративи, ръководена от Пекин, надлежно изкова сюжетната линия за възхода на Азия и упадъка на Запада и я умножи в различни медийни платформи, политически формати и академични мрежи. Векът принадлежи на Китай и само фалшивото смирение отлага изричното настояване това да е така. И все пак през последните няколко години тези убеждения се разклатиха и привидно непобедимият някогашен поход напред на Пекин започна да потреперва доста зрелищно. Трудностите пред продължаващото развитие на страната се умножават в различните политически сектори и на различни терени на международните отношения, поставяйки под съмнение тържествените изявления за почти предопределената ѝ траектория на напредък.

След преизбирането на Си Цзинпин за президент за трети мандат трансформацията на китайската политика към автокрация приключи. Парадоксът е в това, че резултатът е както предсказуемост, така и несигурност. Първото се дължи на яснотата от кого в крайна сметка се прави ключовото вземане на решения в системата, а второто се дължи на добре познатите рискове при автокрациите, свързани с крайна свръхцентрализация и персонализация. Внезапното прекратяване на ограниченията заради Ковид-19 в края на 2022 г. е един ранен пример за този вид режим на управление. Пекин рестартира икономиката и дипломацията си след продължителен период на рестриктивна политика на „нулев Ковид“, надявайки се на бързо възстановяване във всички сектори. Страната предприе и нов подход към роля на глобален посредник, като вече отбеляза успех със сближаването на Иран и Саудитска Арабия и – значително по-малко убедително – със заемане на позиция на добрата сила в контекста на войната в Украйна. Пекин дори направи известни компромиси в дискусиите за дълговете на Шри Ланка, за да демонстрира поза на по-голяма международна отговорност и ангажираност. Страната отново се отваря към туризма и цялостното послание е за връщане към нормалността. И все пак Пекин навлиза отново в различен глобален контекст и е изправен пред нарастващ брой предизвикателства, които ще направят успешното маневриране по този терен много по-трудно. Китай изглежда е в застой.

Страната е изправена пред различни предизвикателства в различни сектори на икономиката и обществото, които потенциално пречат на опитите ѝ да се заеме централно място в „азиатския“ 21-ви век. Едното е застоялият икономически преход от модел, основан на износа, към модел, основан на потреблението. Властите многократно променяха курса, за да смекчат различни възникнали проблеми във връзка с тази политика. Например, Пекин разчита на износа, за да даде тласък на икономиката си след политиката на „нулев Ковид“. Друго предизвикателство е балансът между партиен и идеологически контрол, от една страна, и развитие и растеж, от друга. Политиката на Си за затягане на държавния контрол оказва негативно влияние върху различни сектори, най-вече върху дигиталните индустрии, както показват неговите репресии срещу компании като Alibaba, Ant Financial, Didi.

Продължаващото навлизане на партийни функционери в компаниите ще подкопае още повече способността им да растат и да създават устойчива основа за бъдещата икономика на страната. Трето, Китай сега усеща последиците от стремително растящия дълг, който оказва натиск върху фискалната устойчивост на местните администрации, особено поради факта, че те поеха по-голямата част от разходите през последните три години на локдауни. Задълбочаващата се криза с недвижимите имоти причинява хаос сред домакинствата, финансиращи моделите на държавни институции и финансови структури. Демографските предизвикателства също имат все по-голяма тежест, тъй като „демографските дивиденти“ са към своя край и наново пораждат дългосрочни съмнения по отношение на китайския растеж. Тъй като Пекин си поставя все по-ниски цели относно растежа, все по-осезаемо се чувства, че властите са затруднени в намирането на правилната комбинация от политики, за да излязат от продължителния период на икономическа несигурност.

Като се има предвид този контекст, най-важният въпрос през следващите няколко години е свързан с капацитета и способността на китайската система, политически лидер и институции да овладеят спиралата на натрупване на кризи и да започнат да решават някои от тях. Тази интерпретация на сегашната безизходица в Пекин често се пренебрегва, но има ключово значение за съдбата на страната в предстоящия период. Настоящата конфигурация от дилеми и проблеми е безпрецедентна и изглежда е извън подходите и начините на управление, възприети досега от Китайската комунистическа партия. Отлагането, фискалната щедрост, потискането и прехвърлянето на отговорността надолу към регионални и местни нива на управление изглеждат изчерпани варианти и е малко вероятно да доведат до желаните резултати. Всъщност последните няколко години вече подчертаха степента на сложност на управлението и очевидната неспособност на системата да го осъществява добре. Например, подходът към технологичните компании се колебае между репресии заради плановете за контрол и подкрепа заради целите за растеж, което генерира непредсказуемост в голяма степен.

Също така, резкият край на политиката за „нулев Ковид“ дойде след внезапно политическо решение на президента Си, а не чрез сложен институционален процес със съответните подкрепящи мерки. Подобни случаи само подчертават възникващите колосални по мащаба си трудности в управлението, пред които е изправено статуквото в Пекин. Компетентността в това отношение ще има огромно значение за това къде ще се озове страната след няколко години. Докато Китай е в застой, външната му политика и международната му позиция все повече се втвърдяват, превръщайки се в нападателен и доста агресивен подход, често подкрепен с националистически чувства и послания. В съответствие с този установен подход китайските власти ускоряват усилията си за възстановяване на възможно най-много различни компоненти на настоящата глобална система. От политическа гледна точка китайската държава беше изключително заета с формулирането и стартирането на редица международни инициативи, макар те да не успяха да привлекат особено внимание и ентусиазъм от самото начало.

Широко обсъжданата „Инициатива един пояс, един път“ сега се допълва от Инициативата за глобално развитие. Неотдавна беше стартирана Инициативата за глобална сигурност, която беше последвана от създаването на „групи от приятели“ на тази рамка. В областта на енергетиката Пекин се опитва да пренасочи части от глобалната енергийна система към себе си. Задълбочаването на връзките с Русия в областта на газа обновява енергийните мрежи в Северна Азия. Икономическият коридор с Пакистан също е частично насочен към диверсификация на енергийните източници. Опитът на Пекин да навлезе дълбоко в Близкия изток също се води от подобна логика. Освен това Китай планира създаването на международна организация за посредничество, която ще разшири услугите му в Индонезия, Пакистан, Лаос, Камбоджа и др.

Китай продължава и усилията си за разширяване на международното използване на юана. Например, миналия месец той се превърна в най-търгуваната валута на московската борса, задминавайки долара. Важното тук е, че подходът за справяне с липсата на пълна конвертируемост е превръщането на юана в предпочитано алтернативно средство за финансов обмен между субектите и страните, които се страхуват от налагане на санкции от Запада. Макар и в по-малък мащаб, подобна динамика се появява в Близкия изток и Централна Азия едновременно със задълбочаването на икономическия отпечатък на Китай. В дългосрочен план Африка вероятно допълнително ще укрепи регионалната финансова архитектура, ориентирана към юана. Списъкът от мерки и политики, посочени по-горе, не е изчерпателен и служи за подчертаване на желанието и нарастващия политически и институционален ангажимент на Китай към изграждането на алтернативен ред.

Тази политика се основава на най-малко две понятия. Едното е явният ревизионизъм на президента Си и Комунистическата партия в контраст с подхода през десетилетията на реформи след края на 70-те години. Второто е „националното подмладяване“, изтъкано от националистически настроения и засилвано от недоволство и популистки плам. Важно е, че връзката между ограничаването на предизвикателствата и икономическия растеж, от една страна, и ревизионистката международна позиция, от друга, заема все по-централно място, тъй като Пекин ще изисква успех на първото, за да укрепи и създаде по-голяма убеденост и легитимност за своята експанзионистична външна политика. Подобен сценарий вероятно ще генерира по-стабилно и предвидимо развитие за страната. Неуспехът да се осигури продължителен икономически напредък ще остави на ККП само една опция – тази на агресивния национализъм. От тази гледна точка, залогът за международния ред не би могъл да бъде по-висок.