Последните няколко години Израел изживява бурни политически сътресения. След няколко изборни цикъла от 2019 г. досега проведените на 1 ноември избори доведоха до излъчването на XXV Кнесет в края на декември 2022 г. Бенямин Нетаняху сформира силна коалиция, съставена само от религиозни, ционистки и десни партии. Стабилното мнозинство, което Нетаняху спечели в Кнесета, му донесе и самочувствието, че той отново ще е първостепенният политически фактор за определянето на геополитическото бъдеще на Израел.

Нетаняху и новите му проблемни коалиционни партньори

Най-важният коалиционен партньор за Биби Нетаняху в новото правителство се оказа Партията на религиозните ционисти на Бецалел Смотрич, която заедно в обединение с партията „Оцма Йехудит“ на Итамар Бен Гвир удвои резултата си на последните избори, превръщайки се в трета политическа сила в Кнесета. Интересният детайл в случая е, че тяхното политическо обединение се нарича „Ткума“ (תקומה), което буквално преведено от иврит означава „прераждане“, а ако трябва да се преведе литературно, то по-скоро ще се преведе като „възраждане”. Изненадващият силен резултат на подценяваната крайнодясна ортодоксална фракция на Бецалел Смотрич, който заедно с Итамар Бен Гвир изповядва крайните възгледи на обявения за расист и фашист Меир Кахане, промени статуквото на политическите разговори и преговори в Израел.  Честите избори върнаха водещата дясна партия Ликуд с пълна сила на власт, но я принуди да влезе в радикалноконсервативна коалиция. Това накара Нетаняху да избира между премиерския имунитет, който гарантира защита срещу разследванията за предполагаеми корупционни практики, и зависимостта от силно индоктринирани и радикализирани коалиционни партньори, които не се ползват с добра международна репутация по отношение на постоянния висящ казус, а именно палестинските територии.

Тук е моментът да се каже, че официално Работническата партия, която е наследница на най-голямата от основаващите Израел партии Мапай, взе 3.7%, тоест само 0.45% над прага за влизане, като по този начин се подреди като последна политическа сила в Кнесета. Това означава, че при нови избори е напълно вероятно за първи път в историята на Израел в следващия Кнесет да няма традиционна изцяло еврейска лява партия. Изключвам арабските социалистически партии, разбира се. В Израел дясното има много разновидности: от рускоговорящи десни партии, през секуларни десни формации, до религиозни и ционистки десни такива. Палитрата на десния ционизъм предлага по-разнородни решения по отношение на ежедневните въпроси, касаещи до голяма степен сигурността на държавата.

В отговор на това в ролята си на модерен център, залагащ на високите технологии и иновации, Тел Авив и Гуш Дан региона като цяло успяха по свой начин да генерират центристки и либерален отговор в лицето на формацията „Йеш Атид”, основана от бившия министър на финансите от втория кабинет на Нетаняху – Яир Лапид. Самият Лапид пък заемаше първо длъжността външен министър, а после и ротационен министър-председател в периода 1 юли – 29 декември 2022 г., както беше упоменато в коалиционното споразумение с партиите на Нафтали Бенет, Гидеон Саар и Бени Ганц от май 2021 г. Кабинетът, който се задържа общо година и половина на власт, успя да направи някои добри стъпки във външнополитически план, но се разпадна във вътрешен план поради силната нестабилност в коалицията, съставена от общо седем партии. Въпреки това едни от сериозните геополитически успехи, които кабинетът „Бенет-Лапид” постигна, бяха разширяването и развитието на процеса на Авраамовите споразумения във формата за икономическо и стратегическо сътрудничество, подкрепен от САЩ – I2U; както и нормализирането на отношенията с Ливан и Турция с цел развитие на проекта EastMed Pipeline Project, към който всички държави от източно-средиземноморския регион имат апетити да участват.

Демокрацията в Израел под заплаха

Тези стъпки като че ли предвещаваха едно добро развитие за региона в хармония с постигането на стратегическите цели, заложени във външнополитическата програма на Израел. Разбира се със завръщането на власт на Нетаняху се очакваше, че външнополитическият курс ще бъде продължен, но изненадващо за всички, под натиска на своите коалиционни партньори, а и с желанието да се отърве от надвисналите над него три дела за подкупи и корупция, Нетаняху реши да се обърне към вътрешната политика. Последваха безпрецедентни провокации, които Израел не беше виждал от времената на управлението на Ариел Шарон, тоест от около 20 години.

Седмици, белязани от политическо боричкане, доведоха до коалиция, която изрично заяви, че нейният основен приоритет е разширяването на незаконните според международната общност селища на Западния бряг. Малко след като Бен Гвир стана министър на вътрешните работи на Израел, той влезе в комплекса на джамията Ал-Акса. Това беше ход, който палестинците сметнаха за умишлена провокация и като потенциална предпоставка за това Израел да поеме пълен контрол над святото за всички мюсюлмани място. Съчетано и с екстремистките идеи за вкарването на смъртното наказание специално за терористи, вълната от насилие като че ли се увеличи вместо да намалее. Няма как да не се отчете и ръстът на терористични атаки от началото на годината. Някъде тук дойде и последвалото предложение на същия този Бен Гвир за сформирането на национална гвардия, която да опазва реда и мира в Израел наравно с армията и „Шабак”. Това се оказа една екстравагантна идея, броят на чиито поддръжници в Кнесета се увеличи правопропорционално с нарастването на гражданското недоволство, причинено от предложенията на министъра на правосъдието Ярив Левин за промени в законодателството.

Тук стигаме до „слона в стаята”, а именно въпросните законодателни промени, които министър Левин цели да прокара в Кнесета и които доведоха до уволнението на министъра на отбраната Йоав Галант, извеждайки стотици хиляди израелски граждани на улиците да протестират. Тези промени имат две основни цели: да увеличат тежестта на правителството в конструирането на Върховния съд в страната и да позволят на Кнесета да отменя определени съдебни решения. На практика обаче тези законодателни инициативи са разтълкувани като опит на Нетаняху да ограничи контролните механизми върху изпълнителната власт. По този начин би могъл едновременно да подсигури своите интереси и възможността да бъде помилван от Кнесета при една евентуална осъдителна присъда по корупционните дела, както и да угоди на Смотрич и Бен Гвир и като цяло на целия ортодоксално-ционистки сегмент, който подкрепя заселническите движения на Западния бряг. Върховният съд досега е изразявал променливо мнение по въпросите за правните измерения на застрояването на Западния бряг, но отсъжданията му винаги бяха съобразени с върховенството на закона.

Напрежение в отношенията между Израел и арабските държави в региона

Тази вътрешна несигурност и натискът на крайнодесните за повече контрол върху палестинските територии обаче нямаше как да не се забележат и от новите арабски партньори на държавата. Първият симптом за влошаване на отношенията с част от държавите, подписали Авраамовите споразумения, се прояви във връзката с Обединените Арабски Емирства вследствие на поредицата от скорошни изявления на крайнодясното правителство на Израел. Тел Авив е във вътрешно напрежение след постоянните антиправителствени протести в страната през последните вече почти три месеца и макар стратегическата сърцевина на отношенията между двете страни, която достигна кулминацията си с Авраамовите споразумения от 2020 г., да остава силна, то действията на новото правителство в Израел затрудняват ОАЕ да поддържат интереси с Тел Авив в приемлив регионален контекст.

По-рано този месец министърът на финансите на Израел Бецалел Смотрич направи подстрекателско изявление, в което отрече съществуването на палестински народ докато стоеше пред карта на Израел, включваща територията на кралство Йордания, Западния бряг и Газа в рамките на израелските граници. Това се случи на фона на растящите конфронтации на Западния бряг с почти ежедневни израелски военни операции, ескалиращо насилие от страна на еврейски заселници и вълна от индивидуални атаки от страна на палестинци. Израелските сили за сигурност са ликвидирали повече от 250 палестинци на Западния бряг, а повече от 40 израелци са загинали при палестински атаки през последната година. Въпреки безпокойството около израелското правителство, което встъпи в длъжност в края на миналата година, споразуменията между двете страни остават в сила, наред и с новото споразумение за свободна търговия, което беше подписано в края на месец март т.г. Пактът, който беше договорен през месец май 2022 г., премахва митата върху почти всички стоки, с които двете страни търгуват.

Изявленията на Смотрич предизвикаха регионално напрежение – Кралство Йордания извика посланика на Израел в йорданския парламент, за да гласува и препоръча експулсирането му от страната, докато ОАЕ, подобно на други арабски страни, осъдиха Израел, като казаха, че отхвърлят „агресивната реторика и всички практики, които противоречат на моралните и човешки ценности и принципи“. ОАЕ също така изпратиха в Йерусалим Халдун ал-Мубарак, старши съветник на президента Мохамед бин Зайед ал-Нахаян, за да предупреди правителството на израелския премиер Бенямин Нетаняху за тези нарушения. Повечето международни анализатори смятат, че фундаментално влошеният политически климат вътре в Израел няма да засегне Авраамовите споразумения, тъй като те никога не са били предназначени за палестинска употреба, а инвестициите на ОАЕ в икономически план вече са твърде големи за пренебрегване. От друга страна обаче радикализацията на крайнодесните елементи в израелското управление представлява истинско препятствие пред развитието на мирния процес между Израел и арабските държави в контекста на Авраамовите споразумения.

Друг пример за охлаждането на ентусиазма относно разширението на Авраамовите споразумения са отношенията между Израел и Оман. При управлението на покойния султан Кабуз Оман се превърна в доверен партньор за изграждането на мир между Израел и арабския свят. Няколкото посещения на Биби Нетаняху в Мускат преди 2020 г. създадоха впечатлението, че Оман се очертава като една от първите арабски държави, които ще нормализират отношенията си с Израел. След COVID кризата и смяната на властта в Мускат обаче нещата се промениха. Очевидно е, че през последните няколко години Оман наложи спирачки на официалното нормализиране и признаване на дипломатическите отношения с Израел. Изглежда, че наследниците на султан Кабус решиха да променят начертания от него път, който щеше да промени стратегическия неутралитет на султаната и нейната позиция на подходящо място за обсъждане на геополитически въпроси от регионален характер. Поддържането на този курс в бъдеще ще зависи от способността на султаната да управлява своите регионални и международни отношения. От една страна е трудно да си представим Оман да предложи на Израел исканото от него, ако Тел Авив не даде на палестинците поне малко от това, за което султанатът и арабският свят настояват. Също толкова трудно е да си представим Оман да признае Израел докато Саудитска Арабия продължава да се съпротивлява да направи същото. От друга страна Иран също разчита, че Мускат няма да се превърне в поредния контрапункт на иранските интереси в Залива. Оман ще продължи да стои по средата и да поддържа хладни отношения с Израел, междувременно съхранявайки своята маневреност и възможно най-голяма част от своя регионален неутралитет.

Пекин в Близкия изток

Време е разбира се да разгледаме и най-важната тема от последния месец, а именно договореното с посредничеството на Китай споразумение между Ислямска република Иран и Саудитска Арабия, което предизвика огромен шум и бе обявено от някои международни наблюдатели за победа за международната сигурност. Ключово е обаче да обърнем внимание, че в основата си това затопляне на отношенията между двете страни се крепи на едно по-нататъшно изключване на Вашингтон от евентуално регионално споразумение за мир и нормализация в региона. Големият замисъл на Китай да „открадне” Близкия изток под носа на САЩ започва да придобива конкретни форми. Посредничеството на Китай за възстановяване на дипломатическите отношения между Саудитска Арабия и Иран е пряко свързано с обезпечаването на петролните нужди на Пекин за години напред. Ако Китай се превърне в първостепенен фактор за традиционните съюзници на САЩ като Саудитска Арабия и другите държави от залива, има голяма вероятност при бъдещо вдигане на петролните цени Запада вече да не разполага с инструментариума да им влияе. Тази привилегия ще бъде резервирана за Китай, който открито си купува това право с финансови инвестиции и схемата „заем-приватизация“.

Вътрешният конфликт в Израел около съдебната реформа не върви към затишие, а Турция също се е затворила в себе си вследствие на земетресението и предстоящите президентски избори. След поредната провокация на Итамар Бен Гвир от началото на април в Йерусалим Ердоган отново даде сигнал в едно свое предизборно обръщение, че е готов да си сътрудничи с Иран за обединение срещу крайнодясното правителство в Тел Авив. Това подсказва, че следващите точки на натиск, към които ще се насочи Китай, са Турция и евентуално последния останал стабилен партньор на Израел – Египет. Ако Си Дзинпин подсигури южния фланг на Русия в Близкия изток, това обрича всякакви бъдещи краткосрочни проевропейски амбиции и стремежи на НАТО за държави като Грузия. Това също така ще постави и Азербайджан обратно в китайско-руска прегръдка в момент, в който Запада се обръща към региона на Близкия изток с цел постигане на енергийна диверсификация.

Рисковите фактори от липсата на американска дипломация в Близкия изток са два: евтините ресурсни донори да отидат в ръцете на най-големия скрит съюзник на Русия – Китай; както и да се затрудни за неопределен период напред процесът за енергийната диверсификация на Европа, който ще бъде забавен по всякакъв начин от присъствието на Китай в региона. Сътрудничеството с Китай по линия на процеса за европейска диверсификация също е невъзможно, след като в новата стратегическа концепция на НАТО от 2022 г. на Пекин се гледа като на конкурентна сила, а не като на партньор. Това означава, че участието на Китай в строежа или изпълнението на каквито и да било държавни поръчки в сферата на енергетиката и критичната инфраструктура от национална сигурност и значение за европейските държави е бламирано за години напред. Нещо по-важно, ако Китай лансира нова ядрена сделка за Иран, това ще доведе до споразумение с държавите от Залива и ще изолира Запада и САЩ от процеса, което се очертава като същинската опасност.

От гледна точка на аятолаха на Иран Али Хаменей и Революционната гвардия възстановяването на връзките със Саудитска Арабия е най-маловажният аспект от сделката. Близкото обкръжение от съветници на Хаменей искрено вярва, че ръководеният от САЩ либерален световен ред се срива и се оформя нов антизападен ред, воден от Китай, Русия и Иран. Съвсем наскоро през ноември 2022 г. Хаменей очерта визия за нов ред, основан на „изолацията на Съединените щати, прехвърлянето на властта в Азия, и разширяването на антизападния съпротивителен фронт, воден от ислямската република”. Това е призмата, през която Хаменей подкрепя войната на Путин в Украйна и причината той да се ангажира изцяло с предоставянето на военна подкрепа на Русия. В действителност в случая Иран и Саудитска Арабия просто се споразумяха да възстановят дипломатическите си отношения през следващите месеци, след като през януари 2016 г. Рияд скъса връзките между двете държави в отговор на претърсването на саудитското посолство в Техеран от паравоенните сили на Революционната гвардия.

Така от перспективата на Хаменей връщането към статуквото отпреди 2016 г. е още една причина да се обяви победа, тъй като той вярва, че съхранява своето регионално господство на практика без разходи. Що се отнася до Революционната гвардия, няма да има практическа промяна в нейната стратегия, войнственост или подкрепа за своите пълномощници и прокси военни милиции. Яростната враждебност към Саудитска Арабия е вкоренена в идеологията на Революционната гвардия с антисаудитски доктрини, които представят саудитското кралско семейство като „вероотстъпници“ с „еврейски произход“. Рияд е напълно наясно с това и знае истинската идентичност и мотивите на Революционната гвардия отвъд усмихнатото лице на Али Шамхани – водещия преговарящ на Техеран. Саудитците обаче виждат сделката по много прост начин: тя им дава възможност да преследват основните си цели, които са да стабилизират и поставят страната изцяло под ръководството на престолонаследника принц Мохамед Бин Салман.

Последиците за Йемен

На този фон вълнението, създадено от сделката за траен мир в Йемен с посредничеството на Китай, е преувеличено. Новото споразумение между Иран и Саудитска Арабия предвижда Иран да спре да въоръжава хутите, но дори и ако Саудитска Арабия получи лесен изход от войната в Йемен и успее да спре атаките на хутите, които представляват значителна заплаха за цялостната визия за развитие на политическите амбиции на саудитския престолонаследник, войната в Йемен между хутите и южните сили от Аден може да се възобнови. Саудитска Арабия осъзнава сложната динамика вътре в Йемен, която е способна да ескалира войната, и именно поради тази причина придвижва план за пълно затваряне на границата си с Йемен, като за целта построи дълга над 1000 мили ограда по южните си покрайнини. Хутите вече се опитват да превземат богатите на петрол градове в Южен Йемен и ситуацията се влошава допълнително от факта, че активисти на Ал-Кайда са се съсредоточили в градовете, в които се водят тежки битки. На фона на другите световни конфликти много медии си спомнят за войната в Йемен само поради участието на Саудитска Арабия и Иран, така че ако последните се дистанцират от нея, Йемен може да избледнее от заглавията на новините, докато страданието на йеменския народ и хаосът, който Йемен може отново да изнесе към света, ще се увеличат. Съперничеството между Южен и Северен Йемен е основната характеристика на войната в страната, но това все още се пренебрегва от международните медиатори. Фундаменталните различия във възприятията на йеменците за тяхната национална идентичност продължават да подклаждат насилието. С авторитета, който южните войски си изградиха в хода на военните действия срещу хутите и който отстояват и днес, е трудно да си представим Йемен да бъде обединен отново без друга кървава война, защото това ще бъде против желанията на голяма част от хората, живеещи на юг. Пренебрегването на целите и визията на всички заинтересовани страни в конфликта за бъдещето на Йемен ще ескалира войната, ще увеличи човешкото страдание и ще застраши мира в региона и мисията за борба с Ал-Кайда в Йемен, който е един от най-агресивните клонове на Ал-Кайда в света.

Бъдещето на Близкия изток

В заключението на този анализ трябва да се посочи, че най-неотложен приоритет трябва да бъде ограничаването на разширението на военното сътрудничество между Пекин, Москва и Техеран, което е насочено към подкопаване на водения от САЩ световен ред и инициативи в региона на Близкия изток. По-малко от седмица след обявяването на сделката между Рияд и Техеран Китай, Иран и Русия предприеха съвместни военноморски учения в Индийския океан и Оманския залив. И въпреки че Си Дзинпин вероятно няма да е склонен да развива по-провокативни военни връзки с Али Хаменей, същото не може да се каже за Владимир Путин. През следващите месеци и години вероятно ще видим по-тясно сътрудничество между Техеран и Москва отвъд Украйна. Като се има предвид, че както Хаменей, така и Путин се стремят да използват Африка на юг от Сахара и региона на Сахел като бойно поле за прокси конфликти със САЩ, възможността за координация на антизападните сили на африканския континент вече не е пресилена. Отвъд военната сфера иранско-саудитската сделка с посредничеството на Китай насърчава споделените амбиции на Пекин, Москва и Техеран да заменят ориентираните към САЩ транснационални образувания и споразумения със свои собствени, като например Шанхайската организация за сътрудничество.

Един от последните съюзници на Запада срещу тези автократични режими – Биби Нетаняху, е в залеза на политическата си кариера. Проблемът е, че той избра да си отиде позорно и да раздели обществото в Израел за години напред. Това е видимо и от изтеклите военни и разузнавателни документи от Пентагона, според които част от структурите на Моссад са подкрепяли в организационен план антиправителствени протести срещу Нетаняху. Обществото в Израел и самата държава още дълго време ще се възстановяват след този опит за унищожение на демокрацията в страната. С ерозирането на влиянието на САЩ и без силен и обединен Израел процесите в Близкия Изток биват оставени под ръководството на ретроградните политически сили в световен план. Изтеглянето на Съединените щати от Близкия изток няма да накара проблемите да изчезнат, а всъщност ще подкопае допълнително международната сигурност. Администрацията на президента Джо Байдън трябва да направи същото в Близкия изток, което направи в Украйна, а именно да поведе свободния свят срещу автократичните, ретроградни и тиранични режими, които целят да излязат на преден план, катерейки се по стълбата на хаоса, която те самите изградиха, с цел да ревизират своето собствено място в съвременния многополюсен свят.