През последното десетилетие сме свидетели на едно от най-мащабните размествания в тектоничните пластове на международните отношения. То е свързано със завръщането на американското външнополитическо внимание в региона на Югоизточна Азия: от т.нар. „pivot to Asia”на Барак Обама, през съживяването на Четиристранния диалог по сигурността (Quadrilateral Security Dialogue, Quad) по времето на Доналд Тръмп, до създадената от Джо Байдън Индо-тихоокеанска икономическа рамка за просперитет (Indo-Pacific Economic Framework for Prosperity, IPEF). Това е процес, който поради своя обем и реципрочен ресурс, вероятно не се случва толкова бързо колкото местната динамика предполага. Но именно в Индо-Пасифика ние наблюдаваме Вашингтон не като инициативна, колкото като реактивна сила (а това е драстична отлика в ролята на САЩ спрямо процесите в Източна Европа и Близкия изток от последните три десетилетия).

Този реактивен характер на американската външна политика в споменатия топос се постулира от геополитическата амплификация на Китай и произтичащите от това последствия за регионалната      геостратическа констелация. Последната търпи ревизия, обуславяна от външнополитическите импулси на Пекин: от милитаризацията на Южнокитайското море, през компрометираната автономия на Хонконг, до нахлуването в зоната за идентификация на противовъздушната отбрана на Тайван. В известен смисъл, това е „секюритизация” на външната политика на Китай, която става все по-характерна за държави, които имат авторитарен (Турция) или милитаристичен (Пакистан) характер.^[1] Пример за такова филтриране на дипломацията през силовите рефлексии на системата са както китайските военни обучения около Тайван, така и съвместните такива на Пекин с Москва – било в Арабско море, било в Източнокитайското. Макар и стоящо встрани от тепиха на разглеждания периметър в настоящия текст, възобновеното напрежение по Линията на контрол между Индия и Китай в Кашмир също опосредства такъв дискурс.^[2] Китай успява да екстраполира този фокус върху секюритизацията на международните отношения и организационно (посредством силната роля на Пекин в Шанхайската организация за сътрудничество, Shanghai Cooperation Organization, SCO), и концептуално (чрез Инициативата за глобална сигурност, Global Security Initiative, GSI). Разбира се, акцентът върху последното не трябва да създава впечатление, че китайската външнополитическа активност е едностранчива, доколкото тя има също толкова настъпателни икономически и културни измерения.^[3] 

Това геополитическо „набъбване” на Китай поставя САЩ и партньорите на янките в Индо-Пасифика в ситуация от нов порядък. Поне трите последни американски администрации и с нарастващ интерес се опитват да адресират културната, икономическата и военната експанзия на Поднебесната империя. Същите обаче се сблъскват с различни стандартни проблеми, някои от които може да маркираме относително лесно:

• протекционисткият характер на икономиката на Индия.
• периодичното влошаване на двустранните отношения между Южна Корея и Япония.
• липсата на дълбочина на отношения между Индия и Австралия, което предполага тяхното развитие в ускорен и догонващ порядък.
• липсата на организационна ефективност на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (Association of Southeast Asian Nations, ASEAN).
• стимули на търговията с Китай за местните икономики (Пекин е най-големият търговски партньор на стратегически съюзници на САЩ като Австралия, Япония и Южна Корея).
• нарастващото сътрудничество – от трансфер на въглеводороди до съвместни военни обучения и патрули – между Китай и Русия.
• други проблеми от регионално естество (от преврата на военните в Мианмар до сближаването на предишната президентска администрация на Филипините с Китай).
• несъответствия от концептуално естество между САЩ и други ключови държави от Индо-Пасифика (било политиката на стратегическа необвързаност на Индия, било тази за „гребане между два рифа” на Индонезия^[4]). По този начин практическото реализиране на лидираната от САЩ концепция за Свободен и открит Индо-Пасифик (Free and Open Indo-Pacific, FOIP) изостава от нейната декларативна заявеност.
• собствени американски дефицити. Така например обхватът на споменатата по-горе IPEF е повече от скромен и като такъв не е конкурентоспособен на китайските еквиваленти. Също така представлява и разпознаваема липса на инструментална последователност в подхода на различните администрации на САЩ: ако тази на Доналд Тръмп отдаваше приоритет на двустранните отношения, то текущата на Джо Байдън постепенно реабилитира многостранните формати. Паралелно с това, лидираното от Вашингтон в рамките на Г-7 Партньорство за глобална инфраструктура и инвестиции (Partnership for Global Infrastructure and Investment, PGII) засега не се развива динамично.   

В някои от тези обструкции за американската външна политика в Индо-Пасифика Китай може да бъде експлицитен (като руско-китайската симбиоза) или имплицитен фактор (така например протекционизмът на индийската икономика е обусловен като такъв включително заради съображения покрай евтиния китайски износ). Други от тези проблеми, както бе споменато, обаче са функция на собствено американски дефицити. Въпреки това, през последните няколко години – основно от мандата на Джо Байдън – външната политика на САЩ в Индо-Пасифика успява да постигне резултати, които, ако не преодоляват редица от гореспоменатите проблеми, все пак смекчават техния характер. Целта на този текст е именно да даде пример с някои от тези – да ги наречем работно – нишови успехи. Част от тях са функция на целеустремените действия на дипломацията на Вашингтон, други – по-скоро не, но въпреки това способстват интересите на същата в Индо-Пасифика. 

САЩ и Филипините: освежаване на съюзничеството

Филипините са едни от най-старите партньори на САЩ, подписали с американците споразумение за колективна отбрана на двустранна основа. Но въпреки това, отношенията между тях далеч не кореспондираха с този фундамент по време на президентството на Родриго Дутерте (2016–2022 г.). Властовата хронология на последния се отличаваше с политика на сближаване между Манила и Пекин. Тя пък бе функция на симбиоза между два стимула: положителен (възможността за китайски инвестиции в инфраструктурата на страната) и отрицателен (страхът от експанзията на Китай в изключителната икономическа зона на архипелага).^[5] Надделяването на втория направи така, че Дутерте не се възползва от решението на съда в Хага, който през 2016 г. отхвърли претенциите на Китай да експлоатира икономически част от оспорваните от двете страни води в Южноки     тайското море. В допълнение, въпреки че не преустанови споразумението за присъствие на американските сили в страната (Visiting Forces Agreement, VFA), Дутерте няколко пъти заплаши да го анулира. 

С идването на власт на новата президентска администрация в Манила в средата на  2022 г., представлявана от Фердинанд Маркос-младши, и въпреки първоначалните съображения в американската страна, отношенията на Филипините със САЩ получиха нов подтик. През месец март тази година, предоговаряйки Разширеното споразумение за отбранително сътрудничество (Enhanced Defense Cooperation Agreement, EDCA),  Манила предостави нови четири военни бази на американците – три от тях трябва да бъдат на остров Лусон, а четвъртата на остров Палаван. Предвид близостта на въпросните острови до Тайван (в случая на Лусон) и Южнокитайското море (в случая на Палаван), те осигуряват допълнителни логистични възможности за американските военни при евентуална ескалация на напрежението с Китай.

През месец април т.г. пък Филипините и САЩ проведоха най-голямото си съвместно военно обучение досега (наречено „Баликатан”, то се осъществи в Южнокитайското море с участието на около 12 200 американски и 5 400 филипински военнослужещи). Междувременно Манила разширява партньорството си в сферата на сигурността и отбраната и с други партньорски държави на американците.^[6] Фердинанд Маркос-младши отмени плана на предишната президентска администрация, която желаеше да закупи руски хеликоптери, заявявайки че има намерение да се сдобие с такива от САЩ. 

Всичко това обаче не означава, че Манила е обърнала гръб на Пекин. Въпреки решението на Върховния съд на Филипините, който отсъди, че проектът за проучване и експлоатация на въглеводороди в Южнокитайското море с Китай е противоконституционен, властимащите в Манила – в продължение на позицията на администрацията на Дутерте – продължават да лансират тази идея. Същите влагат старание и в опита им да убедят своите китайски партньори, че допълнителните американски бази на територията на Филипините са свързани по-скоро с потреби, които не касаят обезателно Поднебесната империя. Въпреки че Манила продължава да счита Вашингтон за „доверен съюзник”, филипинците не могат да продължават да бъдат „завинаги малките кафяви братя на Америка”.^[7]

САЩ и Южна Корея: „Вашингтонската декларация”

В края на месец април тази година американският президент Джо Байдън организира едва втората си държавна вечеря като домакин.^[8] Гост на нея бе държавният глава на Южна Корея, Юн Сук-йол. Идването на власт на последния начело на консервативна администрация опосредства по-голяма конфлуенция във външните политики на южно-корейската и американската администрации. Това се случи на фона на липсата на конгениалност и ефективен диалог между предишните държавни глави на двете страни, Мун Дже-ин и Доналд Тръмп.^[9]

На въпросната държавна визита между действащите ръководители на САЩ и Южна Корея бе подписана т.нар. „Вашингтонска декларация”.^[10] На базово ниво тя предвижда задълбочаване на съюзния характер между двете държави в областта на отбраната. В частност този документ постулира по-голямо участие и ангажиране от страна на Сеул при евентуалното дислоциране на американски платформи с ядрен арсенал на територията или териториалните води на Южна Корея, както и допълнителна синхронизация между конвенционалните сили на Сеул и ядрените такива на Вашингтон. Това опосредства създаването на съвместна Ядрена консултативна група. За първи път от няколко десетилетия се предвижда и американска подводница с ядрен арсенал да извършва периодични курсове в териториалните води на Южна Корея.^[11]

Посредством залегналите във „Вашингтонската декларация” положения, както и съпровождащите я разговори между Джо Байдън и Юн Сук-йол, се целяха няколко неща. Един път, увеличаване на обема от възможности за ядреното възпиране на Северна Корея. Като спирачка за последното бе предишната прогресивна администрация в Сеул, която предпочиташе да води „политика на бонусите“ спрямо своя милитаризиран и ядрен северен съсед (тоест политика на икономическите стимули, които да смекчават напрежението и да опосредстват междукорейския диалог). Втори път, допълнително материализиране на американско-южнокорейското партньорство, което има своя конотация не само спрямо Пхенян, но и в регионален контекст изобщо (като своеобразна реплика и на военното китайско-руско, и на американско-японското партньорство). Не на последно място, с допълнителните гаранции за своята сигурност, които Южна Корея получи от САЩ, американците сякаш целяха да възпрепятстват желанието на Сеул да се сдобие със собствено ядрено оръжие.^[12]

Обемът на задълбочаване на отношенията между Сеул и Вашингтон обаче определено има своя лимит. Последното се вижда в най-ясна форма, когато става дума за амбицията на САЩ да изградят сигурни вериги за доставки и да ограничат преноса на високи технологии – полупроводници в частност – към Китай, което влиза в разрез с търговските интереси на Южна Корея.^[13] Все пак Пекин е най-големият търговски партньор на Сеул, на който собствените вериги на доставки зависят и от Поднебесната империя. Още повече, че Южна Корея e инвестирала милиарди долари в производството на полупроводници в Китай. Тези щрихи определят незавидното положение на Синята къща, позиционирайки я между чука и наковалнята: докато южнокорейските производители на чипове са зависими от американска технология, около 40% от техния експорт отива на китайския пазар.^[14] Тази стратегическа амбивалентност на Южна Корея добива и нова, по-сложна конотация, когато държавата бива разглеждана като икономически зависима от Китай, а основна референция на националната ѝ сигурност продължава да бъдат САЩ. Това е „Корейският парадокс,”^[15] от който Синята къща не може да се еманципира, когато сформира своите двустранни партньорства. 

Япония и Южна Корея: зимата си отива

Идването на власт на консервативната администрация на Юн Сук-йол в Южна Корея обаче придаде не само нов тонус в отношенията със САЩ, но направи и по-сериозен пробив, касаещ тези с Япония, предвид това, че периодично се онагледяват устойчиви исторически неудобства в отношенията между двете страни.^[16] Това обуславя една спирала на ниската температура в дипломатическата комуникация между Сеул и Токио: ако през изминалите 10-12 години тя бе хладна, в последните 5 се превърна в откровено студена и враждебна. Това е и един от най-сериозните проблеми пред външната политика на САЩ в Източна Азия.

В процес, (1) иницииран от Юн Сук-йол, (2) насърчаван от американската администрация и (3) срещащ разбиране от японската, тази негативна тенденция на студени дипломатически отношения между Токио и Сеул започна да обръща своя ход, особено видимо от началото на настоящата 2023 г. В рамките на само няколко месеца – основно от март до април – Южна Корея изработи и предложи механизъм за компенсация на пострадалите от японската окупация^[17] и върна на Поднебесната империя статута на привилегирован търговски партньор, което кореспондира със съответните облекчения. Насреща Токио се ангажира да направи същото и преустанови регулациите си за износ на суровини, необходими за южнокорейската индустрия на полупроводници (подобни мерки, имащи характера на санкции, са болезнени за всяка държава, но особено повече за Южна Корея, която е изключително зависима от вноса на суровини). Двете страни се разбраха и за нормализация на двустранното им споразумение за споделяне на разузнавателна информация (General Security of Military Information Agreement, GSOMIA, чийто основен обект на интерес е ядрената и ракетна програма на Северна Корея^[18]). Като символен пик на този положителен развой на събитията бяха разменените визити между Юн Сук-йол и Фумио Кишида. В качеството си на домакин министър-председателят на Япония покани южнокорейския президент и на провелата се в Хирошима среща на Г-7 през месец май. Опитвайки се да надградят създалата се положителна тенденция в двустранните отношения между Сеул и Токио, американската администрация покани Юн Сук-йол и Фумио Кишида на тристранна среща с Джо Байдън във Вашингтон.^[19]

Но ако САЩ се опитва да играе ролята на катализатор в сближаването и координирането на външните политики на Южна Корея и Япония, то Китай продължава да разделя същите.^[20] Последното произтича от това, че когато стане дума за заплаха, Сеул обикновено гледа на изток през Японското море, а не на запад към Поднебесната империя. От своя страна, Токио вероятно също ще остане верен на инстинктите си, според които корейският полуостров е „кинжал, насочен към сърцето на Япония”.^[21] Подобно на смяната на сезоните, зимата циклично си отива и идва в отношенията между Токио и Сеул.

Споделеното родителство на американските нишови успехи

Разведряването на отношенията между Южна Корея и Япония е пример за развитие, чийто двигателен механизъм не е обезателно американски, но със сигурност е конгениален на интересите на външната политика на САЩ. Същото е и с публикуването на няколко стратегически документа^[22] на Токио, касаещи националната сигурност и геополитическото ситуиране на държавата, според които тя трябва да се сдобие с възможности за нанасяне на контраудар и да увеличи своя отбранителен бюджет с 60% до 2027 г. И по-натам: с фокус именно върху отбраната, случващото се задълбочаване на отношенията на Австралия с Япония,^[23] Филипините,^[24] Южна Корея,^[25] и т.н.

Импулсите във външнополитическата мрежа, плетяща се един път между САЩ и техните партньори в Индо-Пасифика и втори път между самите страни от региона, оставят видима материална следа.^[26] Това придава нов вид софтуерна актуализация на „системата от Сан Франциско”^[27]. За този дипломатически интензитет допринасят не само релевантните усилия на Вашингтон, но и тези на разгледаните включително тук държави, мотивирани покрай опасенията си от геополитическите амплификации на Китай. Като че ли въпросните страни смятат, че дори Вашингтон не може да им даде толкова, колкото Китай може да им отнеме.^[28] Най-актуален пример за съображенията, които Пекин поражда в своето геополитическо съседство, е нарастващото сътрудничество между Филипините и Виетнам, които – в рамките на ASEAN – се опитват да формират „ос на съпротива” срещу Пекин в Южнокитайското море.^[29] Това е още един пример в посока нишовите външно     политически успехи на САЩ, чието родителство обаче не е винаги и обезателно американско. Това обаче не бива да отменя от равносметката за ефективността на усилията на Вашингтон в – макар и реактивното – адресиране на центробежните геополитически движения на Китай, характерни за властовата хронология на Си Дзинпин.  

Маркираните тук ескизи от преобладаващо двустранен характер, които способстват интересите на американската външна политика в Индо-Пасифика, са само част от равносметката, касаеща успеваемостта на последната. Възможни са и други примери.^[30] Още повече, че нейното по-панорамно онагледяване предполага поставянето на двустранните американски отношения в контекста на многостранните им такива, касаещи региона (като Quad и AUKUS). Подобно усилие обаче предполага друго текстово пространство.

---

[1] Такава „секюритизация” на външнополитическия дискурс може да е по-забележима при държавите с централизиран и команден политически процес, но не се изчерпва с тях. Така например      страни с демократични политически системи също притежават такова измерение: военно     морските обучения „Малабар” на Quad; подписването на трилатералния пакт за сигурност AUKUS между Австралия, САЩ и Обединеното кралство; съвместното обучение „Баликатан” между САЩ и Филипините, за което ще стане дума в настоящия текст.

[2] Особено имайки предвид вече споделеното разбиране, че усилването на китайския натиск в Кашмир принуждава Индия да фокусира по-голяма част от военно-финансовия си ресурс именно там, възпрепятствайки отделянето на паралелен такъв за Бенгалския залив. 

[3] Тук просто ще маркираме глобалната стратегия „Един път, един пояс” (The Belt and Road Initiative, BRI), която така или иначе често е във фокуса на анализаторите, както и Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership, RCEP).    

[4] По старото, но златно определение на Мохамед Хатта, министър-председател (1948-1949 г.) и вицепрезидент (1945-1956 г.) на Индонезия.

[5]Групата острови Спратли, както и плитчината Скарбъроу, разположени в Южнокитайското море, са оспорвани между Китай и Филипините, наред с други държави. Манила често обвинява Пекин, че китайски морски съдове (от брегова охрана до рибарски лодки) навлизат във води, които Филипините считат за свои. 

[6] Японски отбранителни сили ще имат правото на достъп до територията на Филипините, съгласно сключено споразумение между Токио и Манила през февруари 2023 г. Филипините, Япония и САЩ започнаха да провеждат и съвместни контратерористични обучения, свързани с охраната на морските граници на Манила. Провеждането на съвместни морски патрули се обсъждат и между Манила и Канбера. 

[7] По думите на Perfecto Rivas Yasay Jr., външен министър на Филипините (2016-2017 г.). Виж тук: https://www.theguardian.com/world/2016/sep/16/philippines-we-cannot-be-the-little-brown-brothers-of-america (достъпено на 08.06.23)

[8] Първата бе проведена в началото на декември месец 2022 г., когато гостът бе френският държавен глава Еманюел Макрон.

[9] Имаше поне три базови причини за което. Първата, прогресивният Муун Дже-ин и консервативният Доналд Тръмп имаха разминаване спрямо оценката им за риска от влиянието на Китай в региона. Втората, американският президент бе формирал добра и пряка комуникация с бившия премиер на Япония, Шиндзо Абе, каквато липсваше между последния и южнокорейския президент Муун Дже-ин. Третата, бившите ръководители на Белия дом и Синята къща адресираха по нееднакъв начин развитието на ядрената и ракетната програма на Северна Корея. 

[10] Текстът на „Вашингтонската декларация“ е наличен тук: https://www.whitehouse.gov/briefing-room/statements-releases/2023/04/26/washington-declaration-2/ (достъпено на 09.06.2023).

[11] Това провокира китайска реакция, според която тези действия на Вашингтон са в разрез с изградената система за неразпространение на ядрено оръжие и са противопоказни за денуклеаризацията на корейския полуостров. Виж тук: https://www.scmp.com/news/china/diplomacy/article/3218601/china-denounces-us-plans-send-nuclear-ballistic-submarine-south-korea (достъпено на 09.06.2023).

[12] Въпреки че подобно развитие на нещата би било в стриктно нарушение на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, дискусията за сдобиването с такова се поднови от идването на Юн Сук-йол на власт. Авторът на тези редове обаче си признава, че няма окончателна яснота за себе си доколко тези намерения на консервативната администрация в Сеул бяха сериозни или по-скоро представляваха преговорна карта в разговорите с американците. 

[13] Мотивът за „decoupling” с Китай, смекчено на „de-risking” след европейските рефлексии по темата, е между труден и невъзможен, когато бива гледан от Сеул.

[14] По данни на Reuters. Виж тук: https://www.reuters.com/technology/china–south–korea–agree–strengthen–talks–chip–industry–chinese–commerce–ministry-2023-05-27/ (достъпено на 09.06.2023).

[15] Milani M., Dian M., Fiori A., Interpreting South Korea’s foreign and security Policy under the “Asian Paradox”, In: The Korean Paradox, Routledge, 2019, p.3.    

[16] Например насилствения труд и сексуална експлоатация от времето на Втората световна война. Част от спора между Сеул и Токио касае обема и източника на дължими компенсации на пострадалите. Няма консенсус и по отношение на това дали Япония вече се е извинила официално и достатъчно.  

[17] Причината, поради която този механизъм бе сравнително приемлив за Токио, е, че създаденият за целта фонд не задължава в него да участват японски компании, а по-скоро разчита същите да бъдат насърчени да го направят от правителството на страната на изгряващото слънце.

[18] GSOMIA, макар да не бе формално преустановен вследствие на хроничните кризи на отношенията между двете държави, бе на практика неработещ.

[19] Датата на тази среща обаче все още не е известна към момента на приключването на този текст.

[20] В южнокорейската народопсихология имиджът на Япония като колонизатор продължава да бъде особено устойчив. В Сеул пък е широкоразпространено стратегическото мислене, че именно Китай е балансиращ фактор срещу японската експанзия. Ако за целите на настоящия текст можем да обобщим това мислене, то би се изразявало в следното: слаб Китай е покана за силна Япония (което кореспондира с историческите обстоятелства в Източна Азия). 

[21] Peattie M., introduction to The Japanese Colonial Empire, 1895-1945, ed. Ramon Hawley Myers, Mark Peattie, Princeton University Press, 1984, p.15, цитат по Green M., Line of Advantage, Columbia University Press, 2022, p. 162.

[22] National Security Strategy, National Defense Strategy, Defense Buildup Program. Всички споменати документи са от 2022 г.

[23] https://www.japantimes.co.jp/news/2023/06/05/national/australia-japan-defense-research/ (достъпено на 10.06.23)

[24] https://english.kyodonews.net/news/2023/06/eb7baee7ce7f-urgent-japan-us-australia-philippines-vow-to-boost-defense-cooperation.html (достъпено на 10.06.23)

[25] https://www.reuters.com/world/asia-pacific/south-korea-australia-agree-step-up-defence-cooperation-2023-05-30/ (достъпено на 10.06.23)

[26] Съветникът по национална сигурност на Джо Байдън, Джейк Съливан, бе определил тази дипломатическа активност на САЩ като създаване на „мрежа от алианси и партньорства”. Виж тук: https://www.whitehouse.gov/briefing-room/speeches-remarks/2022/09/16/remarks-by-national-security-advisor-jake-sullivan-at-the-special-competitive-studies-project-global-emerging-technologies-summit/ (достъпено на 10.06.2023)

[27] Наричана още „Hub and Spokes”. За ролята на „системата от Сан Франциско” в международните отношения в азиатско-тихоокенския регион, виж Hara K. (editor), The San Francisco System and Its Legacies. Continuation, Transformation and Historical Reconciliation in the Asia-Pacific, Routledge, 2014. Споменатата софтуерна актуализация на системата от Сан Франциско предполага все по-голямо делегиране на активност и отговорност от „центъра” към „спиците”. Удобен случай за разглеждане на последното може да бъдат промените, които настъпват във функционирането на Японските сили за самоотбрана например.   

[28] Разбира се, този извод не е универсален и неговият обобщителен характер не трябва да се абсолютизира. Държави като Камбоджа и Лаос например не се вписват в него.

[29] Heydarian R., Philippines-Vietnam teaming up on China in South China Sea, 25.05.2023. Виж тук: https://asiatimes.com/2023/05/philippines-vietnam-teaming-up-on-china-in-south-china-sea/ (достъпено на 10.06.2023)

[30] Например сключените в края на май месец две споразумения, развиващи сътрудничеството в сферата на сигурността между САЩ и Папуа Нова Гвинея. Към датата на приключване на този текст съдържанието на двата подписани документа -Defense Cooperation Agreement и Agreement Concerning Counter Illicit Transnational Maritime Activity Operations- обаче не е достъпно публично. Възможна интерпретация на тяхното естество може да бъде прочетена тук: https://www.rand.org/blog/2023/06/america-is-winning-against-china-in-oceania.html