След като спечели изборите за президент на Република Турция по-рано тази година, Реджеп Таийп Ердоган предприе няколко стъпки, насочени към възстановяване базовото доверие и прагматичното сътрудничество със САЩ и Европейския съюз. В тази посока за Министър на хазната и финансите бе назначен Мехмет Шимшек, а за управител на Турската централна банка – Хафизе Гайе Еркан.[1] На срещата на върха на НАТО във Вилнюс пък Ердоган даде зелена светлина за присъединяването на Швеция към Алианса, проект за чието ратифициране бе внесен в Меджлиса на страната. В разрез с условията за тяхното прехвърляне от Русия в Турция, Анкара впоследствие върна на Украйна командири от батальона „Азов“, потвърждавайки отново подкрепата си за украинското членство в Алианса при посещението на държавния глава Володимир Зеленски в турската столица. В процес на договаряне бе и двустранна среща между турския президент и израелския министър-председател Бенямин Нетаняху отвъд първата им такава, която двамата осъществиха на гърба на Общото събрание на ООН през септември месец.

Започналата в началото на октомври война между Хамас и Израел обаче доведе до известни маневри в турската външна политика. Определени фактори, зараждащи се независимо от и успоредно на ескалацията между палестинците и израелците, допринесоха за възстановяването на антизападната реторика на Анкара. Като такива фактори могат да бъдат разглеждани както сваленият турски безпилотен летателен апарат от американски боен самолет в Североизточна Сирия, така и критичният доклад на Европейската комисия за политиката на разширяване на ЕС, разглеждащ Турция в качеството ѝ на страна-кандидат.[2] Установяването на контрол от страна на Азербайджан върху Нагорни Карабах и кореспондиращите с това заплахи спрямо Армения също послужиха като повод за разногласие между Турция от една страна и ЕС (основно Франция) и САЩ от друга.[3]

Тези флуктуации в отношенията между Турция и Запада са добре познати, често произтичащи от желанието на Анкара да действа като независим регионален център, който излъчва собствени геополитически вълни и устоява стратегическата си автономност. Специализираната рецепция вече свиква да обяснява този тип външна политика на Турция като балансираща между отделните Левиатани на международната сцена. Класически пример в жонглирането с различни интереси от страна на Анкара е нейната позиция спрямо войната в Украйна: Турция подкрепя Украйна политически и чрез военен хардуер, докато едновременно с това отказва да спазва наложените от ЕС и САЩ икономически санкции спрямо Русия.[4]

Войната между Хамас и Израел обаче е пример не само за целево, но и за инструментално маневриране в турската външна политика. Услугата на метафората може да онагледи по-добре този процес. Нека си представим, че турската външна политика е самолет, който балансира своето движение по картата на международната сцена благодарение на двете си крила: едното – идеологическо, другото – прагматично. Според разчета на геополитическите координати на всяко събитие капитанът Ердоган наклонява машината, ситуационно облягайки я по-скоро на идеологическото или на прагматичното крило и възстановявайки хоризонталния ѝ баланс при първа възможност. Пилотът разбира се знае, че за да останат пътниците по местата си, той трябва да се съобразява с лимита на наклона, отвъд който би загубил контрола си върху машината. Определени въздушни потоци обаче – събития, натоварени с пасионарен заряд, като периодичните конфликти между палестинците и израелците – имат свойството да причиняват турбуленция на летящия самолет.

В самото начало на войната, когато Хамас нападна и навлезе в редица израелски селища и други обекти, разположени на десетки километри от Ивицата Газа, Турция излезе с балансирана позиция.[5] Впоследствие обаче тонът и посланията на Анкара много бързо се втвърдиха. Словесната кулминация дойде на организирания в Истанбул „Велик палестински митинг” (Great Palestine Meeting), на който Ердоган обвини Израел в извършването на военни престъпления, а Запада бе определен от турския държавен глава като „главния виновник за клането в Газа”.[6] Междувременно турският президент вече бе заявил, че Хамас не е терористична организация, а „освободителна група, муджахидини, която се бори да защити своите земи и граждани”.[7] Успоредно на реторическата ангажираност на Ердоган, деятелната такава кулминира в отзоваването на турския посланик от Израел. С това се минимизираха шансовете Турция да участва като водещ посредник между Израел и Хамас в преговорите за освобождаването на взетите от палестинската групировка заложници. За спъването на тази амбиция на Анкара допринесоха два фактора. Единият са много по-развитите връзки на Хамас с Катар, Египет и Иран. Другият е това, че представители на политическото крило на въпросната терористична организация напуснаха Турция при започването на войната.[8]

Позицията на Турция относно конфликта в Ивицата Газа съдържа следните три елемента: сключване на примирие между враждуващите страни, освобождаване на задържаните заложници и осигуряване на хуманитарна помощ за засегнатото население в Газа. Всеки един от тези елементи е в духа на приетата от Общото събрание на ООН резолюция,[9] която призовава за „незабавно, трайно и устойчиво хуманитарно примирие”, за „незабавното и безусловно освобождаване на всички цивилни граждани, които са незаконно държани в плен” и за „незабавното, продължително, достатъчно и безпрепятствено предоставяне на основни стоки и услуги на цивилното население в цялата ивица Газа”. Въпросната резолюция, въпреки че бе внесена от Йордания, всъщност бе общо арабско усилие, подкрепено в зала от Русия, Китай, както и някои държави от ЕС като Франция и Испания.[10]

Нюансите в позицията на Турция идват от другаде. На първо място, страната свързва освобождаването на държаните в плен от Хамас заложници с пускането на палестински затворници от Израел, при положение, че става въпрос за хора с коренно различен статут и задържани на коренно различно основание. На второ място, позицията на Анкара по отношение на окончателното разрешаване на конфликта между палестинците и израелците продължава да бъде създаването на палестинска държава успоредно на израелската, като специфичното е, че турският външен министър Хакан Фидан лансира идеята за изработването на форма на попечителство, в която държави-гаранти, сред които и Турция, ще имат отговорността да налагат вече постигнато споразумение между враждуващите страни.[11] На трето място, макар тя да не е сама в обмислянето на подобен ход, Турция допуска създаването на международен миротворчески корпус в Газа.[12] На четвърто място, в опит да парира подкрепата за Израел от САЩ и други западни страни, Анкара отделя специално внимание на ролята на регионалните държави от международната общност в разрешаването на конфликта.[13] Не на последно място, Турция обвързва случващото се в Ивицата Газа с насилието, което се наблюдава спрямо палестинците от страна на еврейските заселници в Западния бряг (на това впрочем обърнаха внимание и държавите от Г-7 на последния им форум в Токио). Удачна платформа за изразяването на тази си позиция Турция вижда обаче в Организацията за ислямско сътрудничество.[14] Активната дипломация на Анкара от началото на войната е свързана именно с намирането на подкрепа в горепосочените както споделени, така и специфични елементи в позицията на страната.[15]

Именно сходствата и отликите в позицията на Турция спрямо тази на останалите държави относно конфликта между Хамас и Израел заслужават специално внимание. Така например успоредно на арабските държави, Анкара също настоява за налагането на спешно примирие, преследващо краткосрочна цел – осигуряването на хуманитарна помощ за Ивицата Газа, но и дългосрочна такава – разрешаването на конфликта според формулата за „две държави”. В същото време обаче за разлика от болшинството арабски държави, Турция отзова своя посланик от Израел (същото направиха Йордания и Бахрейн). В отлика на Иран, Анкара не призовава за икономическо ембарго над Израел. Президентът Ердоган заяви също, че Турция няма концептуален проблем с Израел. Успоредно на Техеран обаче Анкара адресира критично (като имащи потенциал да дестабилизират ситуацията допълнително) дислоцирането на две американски ударни групи в Източното Средиземноморие, лидирани от самолетоносачите „Джералд Форд” и „Дуайт Айзенхауер”. Налице е консенсус и в позициите на Турция и Русия, които обясняват ескалиращите събития като резултат на провала на американската външна политика спрямо Близкоизточния мирен процес. В така създалата се ситуация Турция има дори сходен интерес с Израел и САЩ по линия на нежеланието им конфликтът да се разширява в регионален аспект. За разлика от Тел Авив и Вашингтон обаче, Анкара настоява за сключването на примирие, а не на производни еквилибристики като „хуманитарни/тактически/часови паузи”.

Непрекъснато нарастващият брой цивилни жертви в Ивицата Газа е една от причините, поради които Турция бързо изостави по-умерения подход и радикализира своята позиция. Действията на Израел получават интерпретация в Анкара като “непропорционални и безскрупулни” и равняващи се на „масово клане”.[16] Но хуманитарните съображения на Анкара не са единствените такива, които материализират отношението на Турция спрямо войната между Хамас и Израел. Реджеп Таийп Ердоган смята, че турбуленцията наред с рисковете носи и възможности за турската външна политика. Тези възможности можем да потърсим в няколко посоки.

На първо място, турският президент иска да използва войната в Ивицата Газа, за да утвърди страната си като лидер в ислямския свят в пряка конкуренция с държави като Кралство Саудитска Арабия (КСА). Конфликтът между Хамас и Израел постави Рияд в сложна ситуация. От една страна, Кралството – чиято легитимност в ислямския свят произтича от статута му на пазител на двете най-свещени места, Мека и Медина, както и от тежестта на въпросната арабска държава в Организацията за ислямско сътрудничество – бива подлагано на популистки натиск от арабско-мюсюлманската улица. От друга страна, такъв идва и от САЩ, които продължават да бъдат основният външен гарант за сигурността на страната. Заедно с това, за КСА е проблем да подкрепя Хамас, чийто генезис е свързан с Мюсюлманското братство и с този бранд на политическия ислям, който като организиран хоризонтално и отдолу-нагоре, представлява риск спрямо „цезаропапизма” (краломюфтизма, ако трябва да го адаптираме към Рияд) на Кралство Саудитска Арабия.[17] Прекият политически и икономически интерес на Рияд също е свързан с официализирането на отношенията на столицата с Тел Авив. Тоест Саудитска Арабия е подложена на противоположни в своята посока „тласъци” – от регионалния ислямски конгломерат и от западните ѝ партньори – които парализират възможността за реакция на Кралството, ограничавайки неговата свобода на действие.

На този фон, солидаризирайки се в голяма степен с арабската позиция по войната, Турция прави едновременно две неща. Едното е да демонстрира солидарност с държавите, които са икономически партньори на страната през последните две години (ОАЕ, КСА, а Катар и отпреди това). Другото е да се възползва от липсата на широка свобода на действие на същите тези държави, трупайки конкурентни предимства за тяхна сметка. Турция може да си позволи по-голям размах на дипломатическо действие, доколкото както показва опитът от последните 13 години, икономическите отношения на Анкара с Тел Авив не стават жертва на политическите им разногласия. Заедно с това, Турция не зависи от посредническата роля на САЩ в отношенията си с Израел (за всеки случай не и в степента на Рияд, доколкото саудитците искат допълнителни гаранции за сигурността си от САЩ и подкрепа за развитието на своя ядрена програма). Не на последно място, транскрипцията на демокрацията посредством инструментите на политическия ислям, насочени срещу централизирани политически системи като тези на КСА, ОАЕ и Египет,[18] е подход, който работи в полза на Турция в опита на последната да утвърди себе си на челна позиция в ислямския свят. Ако не обезателно спрямо мюсюлманските лидери, то спрямо мюсюлманските улици.[19]

На второ място, отвъд регионалната констелация и позиционирането на Турция спрямо нея, Анкара отчита и глобалната транскрипция на ескалацията между Хамас и Израел. Два ключови елемента от позицията на Турция – непропорционалността на израелския отговор и необходимостта от императивно сключване на примирие – се споделят от Русия и Китай. Този консенсус между Анкара, Москва и Пекин успява да увеличи натиска върху САЩ, разглеждани като страната, която в най-голяма степен дава зелена светлина за действията на Израел спрямо Ивицата Газа. В случая този тематичен блок между Турция, Русия и Китай дава резултат, доколкото по думите на Държавния секретар Антъни Блинкен значение има не само целеполагането за унищожаването на Хамас, но и начинът, по който Израел осъществява това.[20] Последното е референция както към множеството цивилни жертви в Газа, така и към необходимостта от въвеждането на поне временни паузи в конфликта, които да бъдат в услуга на дислоцирането на цивилното население в палестинския анклав.[21] Но ако подкрепата на Турция за палестинците обслужва критиката на американската външна политика на Русия и Китай, проблемите на въпросните две държави със собствените им мюсюлмански населения означават, че тази подкрепа на Анкара има лимит, отвъд който тя няма да бъде толерирана от Москва и Китай.

На трето място, позицията на Турция спрямо войната между Хамас и Израел може да се окаже удобно извинение за някои несполуки на Анкара. Така например гореспоменатият критичен доклад на ЕК вече бе разтълкуван като функция на  „принципната позиция” на Турция спрямо войната между Хамас и Израел.[22] Същото извинение може да бъде използвано, ако Конгресът на САЩ в крайна сметка не придвижи продажбата на F-16 на Турция.

Турбуленцията, която войната в Ивицата Газа причинява на региона и Турция, е достатъчно сложна и като такава изисква реципрочен подход. Затова разглежданата тук позиция на Турция спрямо конфликта е по-скоро пример, отколкото опровержение на балансиращото действие на Реджеп Таийп Ердоган. Това е двоен баланс: както между Изтока и Запада, така и спрямо идеологическия и прагматичния подход. Пресечните точки между Изток/Запад и идеология/прагматизъм в турския подход могат да бъдат обобщени именно чрез позицията на Анкара. Въпреки че тя идеологически се родее с тези на Русия и Китай, прагматизмът задължава Турция да продължава да търси дипломатическите контакти със САЩ и западните страни, доколкото те могат да окажат влияние върху действията на Израел. Междувременно Турция ще продължи да подкрепя Хамас и палестинците, докато това ѝ носи легитимност в ислямския свят, като в същото време няма да жертва дългосрочните си икономическите отношения с Израел.[23] Анкара ще бъде устойчива и в антизападната си реторика, доколкото, бидейки популярна, последната ще ѝ предоставя конкурентни предимства в региона, предвид невъзможността на КСА, Египет и Емиратите да използват такова говорене.

Пред Запада Турция ще представя себе си като възможен контактен партньор в опитите за разрешаване на казуса. Все пак въпреки реториката си, Анкара не е страна в конфликта по примера на Иран и в степента на Катар. Пред Изтока – Русия и Китай –  Турция ще онагледява себе си като държава, която може да устоява на американския и европейския натиск, за разлика от арабските държави, чиито ограничения и интереси не им позволяват подобна свобода. Пред арабския Юг Анкара ще материализира позицията си като такава на последователен и принципен партньор, за разлика от Рияд, Кайро и Абу Даби, които биват възприемани като готови на компромиси с палестинската кауза. А когато турбуленцията от войната между Хамас и Израел отмине, Реджеп Таийп Ердоган знае, че успешното приземяване изисква хоризонтален баланс между крилата на самолета.

---

[1] Назначението на Шимшек и Еркан, имащи доказани кариери в престижни банкови институции, е свързано със завръщането на Турция към „рационалната икономика”, чиято цел е борба с инфлацията на страната посредством вдигането на основния лихвен процент. Това на свой ред е знак към западните партньори на Анкара. 

[2] Türkiye 2023 Report [Достъпено на 09.11.2023]. Въпреки че докладът отбелязва прогрес в миграционната и бежанска политика на страната, той остава критичен спрямо състоянието на демокрацията, човешките права и съдебната система на Турция. Прави впечатление и това, че в документа изрично се посочва съществуващото разминаване в позициите на ЕС и Турция спрямо случващото се във войната между Хамас и Израел. В случая е важно и доколко този доклад може да се отрази на перспективата Меджлиса да ратифицира членството на Швеция в НАТО. „Първо елате и отворете пътя на Турция за Европейския съюз и тогава ние ще отворим пътя на Швеция, както го направихме и за Финландия”, бе заявил Реджеп Таийп Ердоган. Erdogan links Sweden’s NATO membership to Turkey’s EU accession [Достъпено на 09.11.2023]

[3] Кулминацията на този процес бе в началото на октомври месец, когато Азербайджан отказа да се срещне със своите арменски хомолози в Испания във формат с участието на Франция и Германия под наблюдението на ЕС.

[4] Всъщност Турция прави нещо повече от това, спомагайки заобикалянето на тези санкции, наложени на Русия. Виж тук: US sanctions 5 Turkish firms in broad Russia action on over 150 targets [Достъпено на 09.11.2023]. Преносът на полупроводници, които могат да бъдат използвани във военните изделия на Русия, буди специален интерес от страна на САЩ и съюзниците.  

[5] „Отдаваме голямо значение на възможно най-бързото възстановяване на спокойствието в региона и категорично осъждаме загубата на човешки живот. Подчертаваме, че актовете на насилие и свързаната с тях ескалация няма да бъдат от полза за никого, и призоваваме страните да действат сдържано и да избягват импулсивни стъпки.” Целия текст на позицията на Министерство на външните работи на Република Турция виж тук: No: 247, 7 October 2023, Press Release Regarding the Latest Developments in the Context of Israel-Palestine [Достъпено на 09.11.2023]

[6] Türkiye to introduce Israel to world as war criminal: Turkish President Erdogan [Достъпено на 09.11.2023]

[7] Turkish President Erdogan cancels plan to visit Israel over ongoing Gaza war [Достъпено на 09.11.2023]

[8] Въпреки че не можем да бъдем заложници на публичната заявеност на Анкара, тя все пак отрече появилата се в Al-Monitor информация, че напускането на Турция от страна на Исмаил Хания и друга част от политическото крило на Хамас е било следствие на императивното настояване на страната-домакин.  

[9] Приета на 27.10.2023 г. с 120 гласа „за”, 14 „против” и 45 „въздържали се”. Виж тук: Gaza crisis: General Assembly adopts resolution calling for ‘humanitarian truce’, civilian protection [Достъпено на 09.11.2023]

[10] И срещна отявлена или латентна съпротива сред държави като Израел, САЩ, Великобритания и Германия поради липсата на адресиране на вината на Хамас за така създалите се събития и неспоменаването на правото на Израел за самоотбрана. Отвъд официално артикулираните съображения на страните, които не подкрепиха резолюцията, реалните такива са по-скоро свързани с решението на Вашингтон да предостави достатъчно време на Израел за осъществяването на сухопътната операция на Тел Авив спрямо Ивицата Газа.

[11] Türkiye proposes guarantor formula for Israeli-Palestinian issue: Turkish foreign minister [Достъпено на 09.11.2023]. По думите на Хакан Фидан въпросната система на попечителство ще трябва тепърва да бъде доразработена.

[12] Пак там.

[13] President Erdoğan, President of the United Arab Emirates Sheikh Mohammed bin Zayed Al Nahyan talk over phone [Достъпeно на 10.11.2023]

[14] OIC Strongly Condemns the Ongoing Brutal Israeli Aggression against Gaza [Достъпено на 09.11.2023]. В позицията на ОИС се казва, че организацията „отхвърля и осъжда ескалацията на убийствата, подстрекателството и организирания тероризъм, извършвани от екстремистки групи на заселници и израелските окупационни сили срещу палестински граждани на целия Западен бряг, включително окупирания град Ал-Кудс”.

[15] Министърът на външните работи на Турция Хакан Фидан осъществи редица срещи със свои хомолози и държавни глави, сред които тези на Египет, Иран, САЩ, Катар, Ливан, Германия и др. Направи впечатление обаче, че Реджеп Таийп Ердоган отсъстваше от Анкара при визитата на американския държавен секретар Антъни Блинкен в Турция, което се показа като еднозначна демонстрация на нежеланието му да се срещне с гостуващия дипломат. От друга страна, турският президент проведе разговори с държавни глави от региона като Ибрахим Раиси и Мохамед бин Зайед. 

[16] Türkiye’s Erdogan rebukes Israel’s disproportionate attacks on Gaza [Достъпено на 10.11.2023]

[17] Ако Турция използва държавата, за да разширява сферата на исляма, при Саудитска Арабия, особено при престолонаследника Мохамед бин Салман, е точно обратното: стъпвайки на разбирането на династичното му семейството, че уахабизмът трябва да бъде източник на политическа стабилност, престолонаследникът на саудитския трон използва исляма, за да разшири контрола на държавата.

[18] Покрай антагонизма им спрямо Мюсюлманско братство, Египет и ОАЕ са принудени да рамкират своята подкрепа за Хамас, което също бива използвано от Турция. Кайро и Абу Даби за разлика от Анкара обаче могат да транслират подкрепата за палестинците посредством арабския национализъм.

[19] Роля, която Турция играе, подкрепяна от Катар, още от Арабската пролет насам. Но и тук е налице балансът между прагматизма и идеологическия дискурс на турската външна политика, доколкото Анкара ограничи дейността на Мюсюлманско братство в страната, когато тя, принудена най-вече от икономически съображения, реши да подобрява отношенията си с ОАЕ и КСА.

[20] Blinken in Israel: ‘We need to do more to protect Palestinian civilians’ [Достъпено на 10.11.2023]. Прави впечатление, че американската подкрепа за Израел започна постепенно да се смекчава в хода на развитието на войната, доколкото САЩ трябваше да отчитат също така позицията на арабските си партньори от региона. Причини от вътрешнополитическо за Вашингтон естество също изиграха роля в тази посока.

[21] Позиция, в подкрепа на която излезе и Г-7. Виж тук: G7 calls for humanitarian pauses in Gaza, hostages’ release [Достъпено на 11.11.2023]

[22] No: 291, Avrupa Birliği Komisyonu 2023 Yılı Türkiye Raporu Hk [Достъпено на 10.11.2023]. „Всъщност ние приемаме като похвала опитите на ЕС да критикува принципната позиция на Турция по отношение на войната между Хамас и Израел. ЕС е от грешната страна на историята пред лицето на едно клане, което напомня мрака на Средновековието”, се казва в позицията на Министерство на външните работи на Турция.

[23] Особено имайки предвид концепцията на Турция като регионален газов хъб, който би желал да пренася израелски природен газ в посока Европа.