През 1989 г. вокалът на западногерманската група “Скорпиънс” Клаус Майне се вдъхновява от развиващите се геополитически промени в бившия Съветски съюз и в духа на тази атмосфера композира песента “Вятърът на промяната”. Песента и нейният текст се превръщат в символ на прехода в Източния блок, но както се оказва в дългосрочен план – за жалост това не се отнася и за Русия.

Днес редица фактори, сред които войната в Украйна и предшестващата я пандемия на Ковид-19, създават предпоставки за цялостно пренареждане на световния ред. Резултатите от тази трансформационна динамика все още са в сферата на неизвестното и прогностичното, но вече ставаме свидетели на тяхното ранно изражение в Близкия изток. Дали „вятърът на промяната“ възвестява нова ера за региона? Оттеглят ли се САЩ от Близкия изток и какво би се променило в него без силното присъствие на “Чичо Сам”? Навлизат ли нови геополитически играчи като Китай и Русия? С две думи, как би могъл да изглежда един променен Близък изток след десет или двадесет години?

За да се опитаме да отговорим на тези въпроси, нека се върнем към генезиса на настоящото американско присъствие в Близкия изток, а именно митологичната среща между престарелия първи монарх и основател на третата саудитска държава, Абдул Азиз ибн Сауд (който управлява от създаването на кралството през 1932 г. до смъртта си през 1953 г.), и прикования в инвалидна количка президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Срещата се провежда на крайцера Quincy в Суецкия канал през пролетта на 1945 г. Към този момент Рузвелт точно се е завърнал от историческата си среща със Сталин и Чърчил в Ялта, където “тримата големи” очертават бъдещето на света след настъпващия край на Втората световна война. Светът на практика се намира в родилните мъки на един нововъзникващ глобален ред.

Много историци, сред които и израелско-американския изследовател Майкъл Орен, приемат тезата, че тази среща бележи повратна точка във възхода на Америка в Близкия изток. Преводач на срещата между Рузвелт и Ибн Сауд е тогавашният посланик на САЩ в Джеда, Уилям Еди. Неговата оценка e, че с постигнатата договореност Америка си подсигурява „приятелството, добрата воля и ресурсите на триста милиона мюсюлмани“ и поставя в своята нова корона на глобален хегемон „най-ценната перла“ на Ориента. И в действителност, регионалната хегемония на САЩ в Близкия изток продължава почти седем десетилетия (макар и не цялостна, тъй като отделни части на Близкия изток кръжат в орбитата на бившия СССР, а Сирия към сегашния момент е васал на Русия и Иран). Днес въпросът е дали тази перла от короната на Pax Americana нее напът да изпадне.

Ключово е този въпрос да бъде ситуиран като част от един диахроничен процес, започнал преди петнадесет години и развиващ се в днешната динамика, а не като синхроничен акт. В продължение на три последователни американски администрации: на президентите Барак Обама, Доналд Тръмп и Джо Байдън, на дневен ред под една или друга форма стои въпросът за намаляване мащаба на американското присъствие в Близкия изток, било то във финансово, военно, икономическо и/или политическо отношение. Един от водещите изследователи на отношенията на САЩ с арабските монархии от Залива, Грегори Гаас III, предоставя трезва оценка по ключовия въпрос на лирическия герой на пънк рок групата The Clash от 80-те години „Трябва ли да останем, или да си тръгнем?“ по отношение на САЩ в Близкия изток. В своята статия Гаас заключава, че американското присъствие в региона трябва да се калибрира отново, но не и да бъде рязко намалено.

По-късно, след посещението на президента Джо Байдън в Саудитска Арабия през юли 2022 г., Грегъри Гаас III отново опита да внесе успокоение, че

“страховете на саудитското ръководство за оттегляне на САЩ от Близкия изток са преувеличени.”[i]

Успокоителният тон в оценките и коментарите обаче не бе достатъчен. Действителността се оказа друга. На 10 март опасенията на саудитците относно САЩ придобиха конкретно измерение. Вашингтон се събуди с новината за саудитско-иранско сближаване, но под китайска егида. Без излишен шум и с обичайната китайска пестеливост в изразните средства, президентът Си Дзинпин успя да събере под една шатра двата дългогодишни, непримирими регионални съперника. Активните посреднически усилия на Ирак и Оман също изиграха важна роля. След години на ожесточено съревнование и прекъснати през 2016 г. дипломатически връзки, Рияд и Техеран се съгласиха да си стиснат ръцете. Това се случи в столицата на Поднебесната империя, а не на Южната поляна пред Белия дом – за Иран такава сцена би била сюрреалистична предвид дългогодишните им обтегнати отношения със САЩ.

Посланието на Си Дзинпин бе недвусмислено: доверете ни се не само в сферата на търговията (Китай е основният икономически партньор за Саудитска Арабия и Иран), но и в качеството ни на политически посредник и надежден гарант. Китайският президент всъщност изнесе на плещите си тежката работа по подготовката на споразумението, постигайки разбирателство със саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Салман по време на китайското държавно посещение в Рияд през декември 2022 г. След това Си Дзинпин прие иранския президент Ебрахим Раиси в Пекин през февруари т.г. и договори окончателните параметри на споразумението. Така китайският президент заслужи титлата „Великият кормчия“, дадена преди повече от половин век на Мао Цедун поради неговото умело (от китайска гледна точка) управление на „кораба на държавата“.

Иран посрещна постигнатото споразумение с облекчение: продължителните преговори с иракско и оманско посредничество бяха изнервили върховния лидер на Ислямската република Али Хаменей. Иранският теократично-силов елит очакваше по-бърз ход на процеса на нормализиране на отношенията със Саудитска Арабия. Поради тази причина навлизането на Китай на финалната права бе логичен ход, който доведе до забележителен резултат. Ако погледнем назад, през 2015 г. приоритетите на Иран изглеждаха напълно различно. На дневен ред тогава стоеше необходимостта от стабилизиране и балансиране на отношенията със САЩ и ЕС, а отношенията със заливните държави бяха по-маргинална цел. Доказателство за тази подредба на приоритетите е сключеният с водещата роля на администрацията на Барак Обама тогава Съвместен всеобхватен план за действие (JCPOA), или накратко “ядрената сдлека”.

Сега е видно, че стратегическите интереси на Иран са коренно променени: главният приоритет вече е развитието на отношенията със съседите под китайска егида. След като решителното участие във войната с “Ислямска държава” последните години позиционира деспотичния теократичен режим в Техеран на страната на “добрите”, войната в Украйна и подкрепата му за агресията на Русия безкрайно скъси пространството на Иран да маневрира и мимикрира. Техеранските духовници и силовици сега се нуждаят от нова конфигурация върху шахматната дъска, която да им открие пространство да развият своя етюд, в основата на който е оцеляването и увековечаването на теократичния режим. Важно е да се отбележи и че преди няколко години от пейзажа липсваше сериозно вътрешно предизвикателство под формата на масовите протести, обхванали страната през 2022 г. след убийството на младата иранка от кюрдски произход Махса Амини. Динамиката на Ислямската република както във вътрешен, така и във външен план сега е коренно различна и това бива отчетено в Техеран.

Саудитска Арабия също бележи преход към охладняване на отношенията със САЩ. Не че договореното между Абдул Азиз ибн Сауд и Франклин Делано Рузвелт на крайцера Quincy през 1945 г. е анулирано – просто приоритетите на Рияд вече са променени, а отношението на САЩ към Саудитска Арабия като към регионален сателит вече е както анахронизъм, така и непродуктивно. Налице през последните две десетилетия е и повсеместно натрупване на отрицание и негативизъм спрямо САЩ в арабския свят като цяло, но и конкретно в Саудитското кралство. Сред факторите за това са свалянето на режима на Саддам Хусейн в Ирак, ядрената сделка с Ислямската република, нежеланието на САЩ да подкрепят интересите на Саудитска Арабия в Сирия и Йемен и най-вече: отсъствието на реакция от страна на Вашингтон, след като саудитските петролни съоръжения в Абкейк и Хурейс бяха атакувани през 2019 г.

Въпреки всичко това все още е твърде рано за категоричен извод, че настъпва разрив и предстои американско изтегляне от Близкия изток по подобие на това на Съветския съюз от Египет през 1972 г., когато тогавашният египетски президент Ануар Садат реши да прекъсне пъпната връв на сътрудничеството с Москва. САЩ все още са в позицията на единствен имперски фактор в състояние да проектира сила в почти всички точки на Близкия изток – Китай не разполага с бази и военен потенциал; неговата сила е в икономическото и технологичното проникване.

Няма причина да смятаме, че влиянието на САЩ буквално ще се изпари от картата на Близкия изток. За разлика от Китай Америка има добре изградена мрежа от стационирани военни бази, сред които военновъздушната база “Ал-Удейд” в Катар, военновъздушната база “Ал-Дафра” в ОАЕ и военноморската база на Пети флот в Бахрейн. Много други с по-малки размери са разпръснати в други страни от Близкия изток – дори във враждебната Сирия се намира гарнизонът Ал-Танф. Военната инфраструктура, съчетана със споразумения от типа SOFA (Status of Armed Forces), остава непокътната. Въпреки това визията на САЩ за района е коренно различна от тази на новото саудитско-иранско споразумение под китайска егида – тя предвижда изграждането на военно-политически регионален блок, основан на интензивно икономическо сътрудничество. Очакванията на САЩ са такъв нововъзникващ блок да се крепи на две носещи колони: форума “Негев” с неговите работни групи, включващ САЩ, Израел, Египет, Йордания, Мароко, Бахрейн и Обединените арабски емирства като основен двигател за постигане на напредък в три измерения: политическо, икономическо и публично; и инициативата на Пентагона с активно израелско съдействие за създаване на въздушна и морска защитна система (the Integrated Air and Missile Defense and Maritime Security).

 Такъв блок би следвало да устои на иранската експанзия и да ограничи хегемонистичните имперско-националистически и прозелитски (паншиитски) стремежи на Техеран. Привнесените отвън визии обаче често се оказват миражи в Ориента. Проблемът се състои в това, че САЩ все още не осъзнават промяната в Саудитска Арабия. Младият и амбициозен престолонаследник Мохамед бин Салман и неговите последователи гледат на кралството вече не като на регионален васал на САЩ, а като на регионална сила, способна да играе независима роля в световната политика.

Междувременно възникват и други трудности пред американските стремежи. Позицията на държавите от Близкия изток спрямо руската агресия в Украйна все още е неясна. Египет, Саудитска Арабия и други членове на Съвета за сътрудничество в Персийския залив по същество разглеждат ситуацията в Украйна като сложен европейски конфликт, който не изисква от арабските държави да се конфронтират с Владимир Путин.

„По-голямата част от развиващите се страни в Азия и Африка, включително Близкия изток, не разглеждат войната в Украйна като такъв окончателен, трансформиращ момент в международните отношения, като какъвто го вижда Западът“,

коментира Хюсеин Ибиш, авторитетен учен и журналист от ливански произход. [ii] Нещо повече, парадоксално е, че след като десетилетия наред игнорираха окупацията на палестинските територии от Израел, сега западните държави призовават арабския свят да подкрепи Украйна заради нейните окупирани земи.

Много араби също така виждат Путин като герой, който е спасил нацията си от хаоса на планирания от Запада преход. В съвременната си история те имат няколко образа на такива почти митични фигури, като например покойния египетски президент Гамал Абдул Насър. В техните представи същите западни политици, срещу които се изправя Путин, или техните предшественици са се опитали да разцепят арабския свят през 2011 г. В този разказ, с който е облъчено арабското съзнание, Путин преодоля всички предизвикателства и защити обеднелия и беззащитен руски народ.

Друг фактор за липсата на стабилност в региона е и рязкото покачване на цените на хранителните продукти, което прави възстановяването на някои от отслабващите икономики в Близкия изток (Египет, Ливан, Сирия, Тунис и др.) още по-трудно. Това може да се окаже най-тежкият проблем за някои арабски страни – все пак хлебните бунтове в държави като Египет и Йордания през 80-те и 90-те години на миналия век са реалност, която може да се повтори.

Факт е, че американската администрация не успя да отговори адекватно на всички тези проблеми (а и едва ли би могла да го направи). Неспособен да построи свой собствен автентичен разказ, Вашингтон подсигури плодородна почва за избуяването на безчет конспиративни теории.

Струва си да се отбележи, че доктрината „Байдън“ (разкрита в Стратегията за национална сигурност от октомври 2022 г.) в частта ѝ за Близкия изток изглежда повече като списък с желания, отколкото като целенасочено усилие за постигане на стратегически цели. Включените в нея пет така наречени „декларативни принципа“ – партньорство, възпиране, дипломация, интеграция и ценности – напомнят на опит да се обхванат четирите школи на американската външна политика: „Хамилтън“, „Джеферсън“, „Джаксън“ и „Уилсън“, които Уолтър Ръсел Мийд описа през 2001 г. Ако обаче искате да имате всичко, в крайна сметка няма да имате нищо. Хората в Близкия изток са уморени от безкрайните трудности, с които се сблъскват, особено след Арабската пролет от 2011 г. Освен хаоса и общественото насилие, които внезапно навлязоха в живота им, жизненият им стандарт значително се понижи. Те не виждат нищо лошо в авторитарния модел на Китай, който е помогнал на стотици милиони хора да подобрят икономическото си положение. Всъщност им се иска те също да се възползват от подобен модел.

Добре дошли в прекрасния нов (многополюсен) свят, ако перифразираме Олдъс Хъксли. И все пак, имаме ли нова рамка за регионална сигурност с подписаното в Пекин споразумение? Твърде рано е да се изкаже категорично мнение. Засега не знаем дали това сближаване е просто сделка, както изглежда, или ще има трансформационен характер за Близкия изток. Възможно е дори да надхвърли неговите граници и да доведе до сериозни последици за целия свят – на този етап можем само да спекулираме, че това е началото на един процес. Но междувременно бихме могли да вземем предвид, че актуалните спорни въпроси между двете новопримирени държави продължават да са многобройни и сложни, всеки от тях със своята дълга история и профил sui generis.  Би било наивно да сметнем, че мастилото, с което е подписан договора, може да ги замаскира изцяло.

Америка ще продължи да играе стаблизираща роля в този крехък и ветровит регион. Саудитците ще продължат да бъдат неспокойни относно ядрената програма на Иран, както и относно мрежата му от проксита и милиции в съседните арабски държави. Движението на хутите ще запази своето влияние в Йемен, оставайки болезнен трън в петата както на Рияд, така и на Абу Даби. От своя страна Иран ще продължи да подозира Саудитска Арабия за (само)предизвиканите от нея вътрешни безредици.

В този смисъл оценката на списание „Икономист“ за споразумението обобщава ситуацията изключително точно само с няколко думи:

„[основните] проблеми остават. Тази сделка е по-скоро въпрос на възприятие, отколкото на реалност“. [iii]

Що се отнася до САЩ, новините за американското оттегляне от Близкия изток ще продължат да бъдат „силно преувеличени“, ако перифразираме Марк Твен. Дори в моментите, когато самите американци се опитваха да избягат от Близкия изток, това се оказа невъзможно – проблемите на Близкия изток ги връхлитаха обратно като бумеранг.

Най-фрапиращият пример в това отношение е как амбициозният и неопитен президент Обама изтегли преобладаващата част от американското военно присъствие в Ирак в началото на 2012 г. и това способства за разрастването на терористичната организация “Ислямска държава”. Вероятно действията на Обама не се явяват единственият и най-важен фактор за развитието на този феномен, но те с положителност изиграха ключова роля в него –  изтеглянето на практика създаде вакуум, а салафитският такфирски джихад вирее и лесно се възпроизвежда в такава среда.

В крайна сметка можем да предположим, че промените в Близкия изток ще настъпят, но с по-бавни и по-продължителни темпове. Чичо Сам не е отстранен, но вече не е и примадоната в операта.

И не на последно място е важно да се отбележи, че саудитско-иранското напрежение се корени в огромната историческа пропаст между сунитския и шиитския клон на исляма. Тя води началото си от изворите на ислямската история, като например битката при Сифин (657 г.), която подкопава властта на основателя на шиитския клон Ал ибн Аби Талиб и подготвя почвата за установяването на династията на Умаядите. Сунитите и шиитите, конкуриращите се клонове на исляма, вече са обединени под конфуцианско покровителство, а не под западна опека. Вместо на християнска гаранция, те се доверяват на китайска такава. Очевидно не обръщаме достатъчно внимание на тази забележителна културна промяна, вероятно защото не можем да видим гората заради дърветата.

Очакванията са, че в хода на срещата на върха на Лигата на арабските държави, която предстои да се проведе на 19 май в Рияд, тези тенденции ще придобият по-ясен вид. Същевременно, рязката промяна в геополитическия курс и отсъствието на институционална база, на която Мохамед бин Салман би могъл да се опре, представляват рисков фактор за него. В случай че той би бил отстранен от властта с преврат, или както се случва с крал Фейсал през 1975 г., много от предприетото от него ще бъде подложено на ревизия и промени.

Така или иначе, “Вятърът на промяната” вече се вихри над пустинните пейзажи в Саудитска Арабия, а и над целия Близък изток. Но както в случая с Русия и оптимистичните очаквания на вокалиста на “Скорпиънс” Клаус Майне, засега е твърде рано да очакваме трайни положителни промени. Както казва и арабската мъдрост: “Припряността е от шейтана, а спокойствието иде от Аллах”.

---

[i] F. Gregory Gause III, America’s New Realism in the Middle East, Foreign Affairs, July 6, 2022

[ii] Hussein Ibish, Why the U.S.-Saudi Crisis is So Bad and So Unnecessary, The Arab Gulf States Institute in Washington, October 14, 2022

[iii] The Economist, China brokers an Iran-Saudi rapprochement, March 10, 2023