През по-голямата част от своята съвременна история България с право е съсредоточвала външната си политика върху непосредственото си обкръжение – Балканите, Черноморския регион и евроатлантическото пространство. Днес обаче, с променящата се глобална динамика на силите, става все по-очевидно, че световният икономически и стратегически център на тежестта се измества на изток. Индо-Тихоокеанският регион – обширна територия от източното крайбрежие на Африка до тихоокеанските острови – бързо се превръща в ключовата арена на XXI век.

За България – държава със среден размер в рамките на ЕС, ангажирана с многостранност, икономическа устойчивост и глобално сътрудничество – пренебрегването на Индо-Тихоокеанския регион вече не е опция. Напротив, той трябва да се превърне в стратегически приоритет.

Цифрите са категорични. Индо-Тихоокеанският регион е дом на над половината от населението на света и генерира повече от 60% от световния БВП. До 2040 г. се очаква той да осигурява почти две трети от световния икономически растеж. Икономики като Индия, Япония, Южна Корея, Виетнам и Индонезия не само са регионални гиганти, но и стават все по-централни за световната търговия, иновации и устойчиво развитие.

Задълбочаването на връзките на България с Индо-Тихоокеанския регион предлага ясни възможности: диверсификация на износа и инвестициите, интегриране в устойчиви вериги за доставки и партньорство в областта на зелените и цифровите технологии. Със силния си ИТ сектор и растящата иновационна екосистема България е в добра позиция да се свърже с технологичните и научните центрове на региона. Докато ЕС укрепва собствената си стратегия за Индо-Тихоокеанския регион, София има шанс да се включи в този процес и да заеме ключово място в него.

Но Индо-Тихоокеанският регион не се свежда само до пазари. Той е една от най-сложните стратегически точки в света – дом на пет ядрени сили, спорни морски зони и изключително важни корабоплавателни маршрути като Малакския пролив. Всяко нарушение на стабилността в този регион – било то конфликт, кибератака или природно бедствие – би имало верижни ефекти, достигащи до българските пристанища, компании и потребители.

Като член на ЕС и НАТО, България има интерес от поддържане на международен ред, основан на правила, който гарантира свободата на корабоплаване, откритите морски комуникационни линии и зачитането на международното право. Стабилният Индо-Тихоокеански регион подсигурява глобалните общи пространства – не по-малко важни за Варна и Бургас, отколкото за Сингапур или Йокохама.

Важно е да се отбележи, че Индо-Тихоокеанският регион вече не е просто поле за съперничество между САЩ и Китай. Средни по мащаб сили като Индия, Япония, Южна Корея, Индонезия и Австралия играят все по-активна роля в оформянето на регионалния ред. Тези страни споделят редица от основните ценности на България: демократично управление, многостранно сътрудничество и устойчиво развитие. Партньорството с тях – било чрез инициативи на ЕС или двустранни връзки – може да осигури на България алтернативни методи за водене на принципна и независима външна политика.

Технологичната конкуренция е друга сфера, в която България не може да си позволи да изостане. Индо-Тихоокеанският регион е водещ в развитието на изкуствен интелект, киберсигурност, цифрова инфраструктура и полупроводници. По-задълбоченото сътрудничество със съмишленици от региона може да помогне на България да укрепи технологичната си устойчивост и да намали зависимостта си от който и да е източник на цифрови инструменти и стандарти.

Регионът е изправен и пред сериозни климатични рискове. Тихоокеанските островни държави са застрашени от покачването на морското равнище, а Югоизточна Азия се сблъсква с екстремни климатични явления, обезлесяване и несигурност на хранителните доставки. България, със своето растящо портфолио в областта на възобновяемата енергия, кръговата икономика и екологичните политики, може да допринесе към и да се възползва от зелени партньорства в Индо-Тихоокеанския регион. Участието в климатичната дипломация там е не просто отговорно – то засилва гласа на България в глобалните усилия за устойчивост.

Освен това регионални организации като АСЕАН, Асоциацията на държавите от Индийския океански рим и Форума на тихоокеанските острови стават все по-важни за оформянето на глобалните норми в търговията, морското право и реагирането при бедствия. България има дългогодишен ангажимент към многостранността и подкрепата за тези усилия в региона я засилва точно където е подложена на изпитание.

Тази част на света предлага на София и начин да диверсифицира международните си връзки. В един все по-многополюсен свят прекалената зависимост от тесен кръг партньори може да изложи малките държави на геополитически натиск. Чрез изграждането на отношения със страни като Индия, Австралия, Виетнам и Япония България може да намали стратегическите си уязвимости, да получи достъп до нови вериги за доставки и да допринесе за по-балансирана европейска външна политика.

ЕС вече призна значението на Индо-Тихоокеанския регион, като прие собствена стратегия за задълбочаване на отношенията с него в редица области – от цифрова политика до сътрудничество в сферата на сигурността. България може и трябва да играе активна роля в оформянето и прилагането на тази стратегия. Това ще засили нейния глас в рамките на ЕС, ще укрепи външните ѝ партньорства и ще покаже лидерство като ориентирана към бъдещето европейска държава.

Индо-Тихоокеанският регион не е далечен проблем – той е в центъра на бъдещото глобално управление, просперитет и стабилност. За България предизвикателството е да промени външнополитическото си мислене в съответствие с това. Не е необходимо да си голяма сила, за да имаш стратегия за Индо-Тихоокеанския регион. Необходима е яснота, целенасочено ангажиране и кураж да се погледне отвъд традиционните хоризонти.

Не по-малко важни са въпросите на сигурността, свързани с баланса на силите в Индо-Тихоокеанския регион. България е изправена пред интензивна дезинформационна кампания след руската инвазия в Украйна, предшествана от десетилетия на последователно руско влияние върху вземането на външнополитически решения в страната. Ядреният пакт между Русия и Корейската народно-демократична република предизвика сериозни опасения сред съюзниците в НАТО и по-специално в САЩ, които се опитват да балансират между ангажиментите си към Алианса и към Индо-Тихоокеанския регион. Освен това България и Република Корея вече са установили стратегическо партньорство в областта на ядрената енергетика и търговията, което създава предпоставки за по-нататъшно задълбочаване на икономическите и политическите отношения между София и Сеул.

Участието на България в китайската инициатива „Един пояс, един път“ може да се окаже противоречиво решение, предвид че НАТО вече е определил Китай като предизвикателство в последната си стратегия за сигурност. Засега Пекин е третият по големина търговски партньор на София и единствената азиатска икономика, заемаща такова съществено място във външнотърговските отношения на България. Затова засилването на връзките с Австралия, Индия, Южна Корея и Япония би балансирало китайското икономическо влияние и би създало реалистична, отворена политика към Индо-Тихоокеанския регион, без да причинява резки стратегически промени във външните дела на София. Освен това, предвид местоположението си в сърцето на Балканския полуостров, България остава ключов стратегически съюзник на НАТО и с оглед на последните тенденции в стратегическото съперничество между САЩ и Китай, София рано или късно ще трябва да балансира между търговските си отношения с Пекин и съюза си с Вашингтон. Потенциалният завой към Индо-Тихоокеанския регион може да се окаже необходимост, а не просто желана реалност.

В обобщение – колкото по-рано българските политици започнат да разработват стратегия за Индо-Тихоокеанския регион, толкова по-добре ще са подготвени за пренасочването на НАТО към този регион. Въпреки че сдържането на Русия заема централно място в стратегиите на Алианса, нарастващите търговски отношения на Китай с Москва и сближаването на Северна Корея с администрацията на Путин налагат стратегическа необходимост България ясно да се позиционира като надежден съюзник. Това вече не може да се постигне само чрез антируска политическа реторика, а трябва да се основава на умела външна политика, която съчетава българските ангажименти към НАТО с всички стратегически приоритети на Алианса.

Партньорството с т.нар. „Индо-Тихоокеанска четворка“ може да бъде логично начало на подобна политика, тъй като Южна Корея, Япония, Австралия и Нова Зеландия остават най-силните партньори на НАТО в региона. Стратегическите връзки може да започнат от разширяване на търговските и икономическите партньорства до изграждане на тясно сътрудничество в областта на сигурността. Българският завой към Индо-Тихоокеанския регион ще позиционира София като ключов кръстопът и ще потвърди геостратегическото значение на страната за глобалното разпределение на силата.