Да кажем, че светът вече не е еднополюсен, означава да признаем геополитическата реалност, която се осъществи на 22 февруари 2022 г., когато светът се устреми към нов световен конфликт. Подобни констатации обаче не помагат да изясним какво ще наследи т.нар. век на американската доминация или както обичат да го наричат на Запад – Pax Americana. Една от най-често срещаните заблуди в това отношение е, че един потенциален многополюсен свят би бил доста по-стабилен и предвидим, защото ще позволи на повече актьори да диктуват дневния ред на световната политика. Историята сочи точно обратното – многополюсните модели генерират перманентни конфликти поради невъзможността на полюсите да постигнат пълен баланс между своите интереси.
В ядрената ера конфликтите едва ли биха се води между самите държави както по времето на европейските колониални империи, а по-скоро би се стигнало до огромно количество регионални сблъсъци, които неминуемо ще доведат до нов световен конфликт. Уви, американоцентричният еднополюсен модел също се оказа неустойчив, тъй като, макар и по-стабилен от многополюсния, не успя да постигне траен мир в глобалната политика по две причини. Първо, културното, политическо и икономическо свръхразширяване на САЩ доведе до изтощаване на техните ресурси и открехна вратата нови кандидат за глобално лидерство да предявят претенции за ролята на полюси в системата на международните отношения. Второ, идеята за лидерство и износ на демокрация се трансформира в модел, който по-скоро предполагаше хегемония и налагане на либералните ценности в региони, чиято политическа култура не можеше да интегрира либералната демокрация като политическа формула на властта.
Тези процеси се засилиха с особена тежест след 11 септември 2001 г., когато стана ясно, че Америка е достигнала границите на своята глобална мощ. А те се състояха в следното – Вашингтон можеше да сменя режими и да отстранява диктатори, но не можеше да построи тези държави наново, тъй като те не разпознаваха демокрацията като алтернатива на авторитаризма. Този преходен период продължи до 22 февруари 2023 г., когато Русия нападна Украйна. Тогава много анализатори зададоха въпроса, който е и основната дилема на тази статия: какво е бъдещето на Новия свят?
Основни на теоретичния дебат
Ако погледнем световната история, ще видим, че външната политика на САЩ до голяма степен продължава духа на Британската империя, която векове наред властва над Световния океан благодарение на своя флот. В този дух адмирал Алфред Махън, герой от Испано-американската война през 1899 г., създава и своята доктрина, която гласи, че който владее Океана, владее и световната политика. Към своята мисъл обаче Махън поставя важно условие, което също представлява част от визията му – че Америка трябва да постигне надмощие над Британия и нейния флот като по този начин се превърне във Велика сила, която няма как да бъде детронирана от друга империя. Така се ражда и идеята за Pax Americana
Дебатът за това дали Американският век ще пречупи Хегелианската спирала започва още от времето на Студената война, когато поради западащата съветска икономика мнозина западни анализатори предсказват, че победата на САЩ над СССР е неизбежна. Неореалисткият лагер начело с Кенет Уолтц и Робърт Джървис имаше стабилна представа за това какво би се случило, ако Америка застане начело на света. Уолтц представи няколко аргумента за това, че еднополюсният модел би ознаменувал победата на САЩ, но в същото време би бил временна реалност, която няма как да бъде задържана повече от десетилетие. Най-значимият от тях е, че битката за запазването на еднополюсността ще изтощи докрай ресурсите на САЩ и ще доведе до разпад на модела. Към това се прибавят и последиците от тези процеси, които включват криза в системата от алианси, гарантираща глобалното лидерство на САЩ след края на Втората световна война, и невъзможността на Вашингтон да отделя ресурси за да защитава територията си. Лекарството на структурните реалисти се състои в двуполюсните модели. Ето защо приживе Уолтц и неговите привърженици предлагаха връщането на международната система към двуполюсния модел от Студената война с аргумента, че тези модели са по-устойчиви от еднополюсните и многополюсните и че една стабилна координация между двете суперсили би предотвратила Трета световна война.
Робърт Джървис беше по-мек в присъдата си към еднополюсния свят, като отправна точка за неговите твърдения беше аргументът, че въпреки многото трудове, посветени на глобалното лидерство, липсват емпирични изследвания, които обясняват какво точно би представлявал един свят на хегемония. В повечето случаи като основен източник се цитираше фундаменталният труд на Франсис Фукуяма – Краят на историята и последния човек – но в него липсваше ясна методология за това как можем да обясним еднополюсността като феномен. Ето защо Джървис твърдеше, че Американският век сам по себе си крие потенциал както за своето запазване, така и за своето саморазрушение. Като преломна точка в този модел Джървис виждаше военните конфликти в Ирак и Афганистан с аргумента, че те трайно промениха образа на Америка в глобалната политика, а от друга страна – върнаха дилемата за употребата на ядрено оръжие обратно в световната политика.
В този дух разсъждаваше и Кристофър Лейн, който изтъкваше като основна причина за края на Американския век самият еднополюсен модел. За Лейн стремежът на САЩ да бъдат глобален лидер не просто изтощаваше ресурсите им: играта беше решена в момента, когато стана ясно, че този модел не можеше да бъде съхранен. Реалисткото крило гледаше на това като на повратна точка, която неизбежно ще доведе до залеза на самите САЩ и ще докаже, че двуполюсният модел на Студената война е бил доста по-устойчив от този, който го наследи. В този дух бяха изказванията и на учени като Стивън Уолт и Джон Миършмайър, често критикувани заради техните позиции по отношение на войната в Украйна.
Неолиберализмът имаше друга идея за това каква трябва да бъде ролята на САЩ в глобалната политика. Фукуяма твърдеше, че еднополюсният модел е краят на историята, опитвайки се да надгради диалектиката на Хегел с аргумента, че светът вече не познава алтернатива на либералната демокрация. Учени като Скот Сейгън виждаха в тази теза доста разумни аргументи, допълвайки че ако ядрените оръжия бъдат ограничени с помощта на система от споразумения, това може да доведе до траен мир подобен на този, който Кант описва в своите философски съчинения. Така се зароди Станфордската школа, която беше основният теоретичен противник на реалистите.
Харвардската школа начело с професорите Джоузеф Най и Робърт Кеохейн възприе малко по-умерен подход като призна постиженията на Уолтц, но дефинира аргументите му по отношение на еднополюсния свят като недостатъчни. За Най източниците на сили не се свеждаха само и единствено до танкове, самолети и ядрени оръжия. Ученият създаде т.нар. концепция за меката сила, която предполагаше употребата на културата като средство за съхраняване на еднополюсния модел – Макдоналдс, филмовата индустрия, дипломацията бяха важна част от тези ресурси. Към това се прибави и неговата теза за това, че самата взаимосвързаност между САЩ и останалите държави няма да позволи избухването на нови конфликти, а ще се превърне в основен двигател на еднополюсния модел, стимулирайки останалите нации сами да прегърнат американския идеал. Така американският национален интерес, се предполагаше, ще се превърне във всеобщ.
Идейният сблъсък между реалисти и неолиберали беше основен за годините след Студената война като едва ли бихме могли да го оцветим в черно и бяло. Аргументите на Уолтц, Джървис и Лейн бяха остарели и примерите, които те даваха със СССР, звучаха някак ирелевантно на фона на една сила като Китай, чиято външна политика значително се различаваше от съветската. Логиката на реалистите обаче беше правилна, тъй като тя успя да предвиди изтощението на САЩ от глобалните им ангажименти и залеза на тяхната хегемония. Либералите успяха да изваят привличащата сила на американската култура и да убедят много нации в мисълта на Чърчил, че демокрацията не е перфектната форма на управление, но по-добра не е измисляна. Този модел обаче не сработи навсякъде, което наложи връщането към твърдата сила както се случи в Близкия изток, а в последно време – и в Източна Европа. Въпреки предимствата и недостатъците на двете школи, основният въпрос за бъдещето на международната система и до ден днешен остана обект на много дебати.
Изходът от Американския век
Въпреки че този процес започна с терористичните атентати от 11 септември, неговият край беше видим, когато Руската федерация нападна Украйна преди година. Въпреки че до днес академичната общност е разделена по отношение на причините, които доведоха до войната, съществува единодушие по въпроса, че еднополюсният модел няма как да функционира при директна заплаха от ядрена война. Въпреки очакванията на САЩ, че международната общност единодушно ще подкрепи действията срещу Русия, актьори като Индия и голяма част от африканските държави се въздържаха от конкретни действия. Това отключи нови центробежни процеси, които доведоха до няколко конкретни последици.
На първо място, страхът от ядрена война и нов световен конфликт се завърна обратно, след като младите поколения бяха свикнали да живеят с обещанието за това, че твърдата сила е просто отломък от миналото. Западът застана зад САЩ, но Вашингтон не успя да консолидира международната общност зад себе си. Дилемата на сигурността, която тлееше в Източна Европа, продължи да ескалира, след като Москва реши да разположи тактическо ядрено оръжие в Беларус, а Полша обеща на Украйна старите си съветски самолети. Дали Путин ще предприеме риска от това да използва оръжия за масово унищожение, предвид факта, че Китай няма да го подкрепи в това начинание, предстои да видим. Големият проблем е, че дори ООН, която дълги години наред имаше възможност да въздейства върху подобни процеси, няма много лостове за влияние върху Путин, тъй като по ирония на съдбата Съветът за сигурност понастоящем се председателства от самата Русия.
Вторият проблем произтича от невъзможността на САЩ да сдържа Китай технологично. Ако погледнем военностратегическите ѝ показатели, ще видим, че Америка остава най-силната държава в света, тъй като разполага с най-големия военен бюджет и най-добре подготвената армия. Тези предимства обаче се балансират от технологичния напредък на Китай, който осъществи своя възход незабелязано докато Америка и Европа инвестираха в евтина работна ръка в Азия. В много отношения се стигна до ефект подобен на удара, който СССР понесе по времето на Горбачов. Съюзът беше принуден да се разоръжи и въпреки че разполагаше с огромни ресурси, не можеше да ги използва адекватно, тъй като администрацията на Рейгън разполагаше с най-добрите технологии и можеше да парира съветските действия още на ниво планиране.
И накрая, започна процес по дедоларизация, който застрашава доминацията на щатския долар. Една от причините, поради които Америка можеше да си позволи скъпоструващи военни кампании, беше постоянният приток на финансови ресурси от Федералния резерв към Държавния департамент. Когато имаш най-силната валута, в която се намират почти половината златни резерви, можеш да си позволиш да поддържаш най-силната икономика и най-добре оборудваната технологично армия. В последните месеци обаче три от глобалните икономически центрове – Бразилия, Саудитска Арабия и държавите от Югоизточна Азия, обединени в АСЕАН – постигнаха споразумение с Китай за това да търгуват в юани. Това не означава край на американската икономическа хегемония, но определено създава редица предпоставки за отслабването на щатския долар, който вече ще се радва на безапелационна подкрепа само и единствено в Европа и Канада.
Най-сериозният въпрос от всички е: какво ни чака на изхода на Американския век? Дали ще станем свидетели на Трета световна война или глобалните актьори ще се разберат да си поделят света по мирен път? Историята рядко познава случаи, в които ключови ресурси като глобалното господство са били поделяни по мирен път. Но алтернативната е плашеща, защото един потенциален ядрен конфликт би означавал край на нашата цивилизация. Ето защо истината е някъде по средата.
Какво лежи отвъд Америка?
Съществуват няколко основни стратегически точки, които ще решат по какъв начин ще еволюира еднополюсният модел и какви ще бъдат последиците от неговата трансформация. В много отношения светът се намира на прага на онези размествания в баланса на силите от XX век, когато Великите сили решават проблемите си с войни. Проблемът е, че в условията на еднополюсен модел нямаме баланс на силите.
Азия
Консолидацията на Запада след войната на Русия в Украйна доведе до преместването на ключовите геополитически пластове от Европа към Азия. В новата Стратегия за национална отбрана на САЩ Китай е посочен като основното предизвикателство пред Америка. Факторите за това са много, но най-вече се дължат на бурния технологичен и икономически възход на азиатския гигант. В много от своите изказвания държавният секретар на САЩ Антъни Блинкън отбеляза, че Китай е единствената държава, която има потенциала да се конкурира с Вашингтон икономически, технологично и дори културно. Ако Китай успее да обособи своя сфера на влияние в тази част на света, това ще доведе до поделянето на региона между Пекин и Вашингтон. Ето защо САЩ побързаха да сключат военния пакт AUKUS, в който гарантираха на своя дългогодишен съюзник Австралия, че ще получи ядрени подводници, с които да сдържа китайското влияние.
Най-чувствителен обаче остава Тайванският въпрос и възможностите за избухване на конфликт в Тайванския проток. Въпреки очевидната липса на паритет между САЩ и Китай, Вашингтон има малко опции в случай че Пекин реши да премине към обединение с острова, защото това означава или да воюва с китайците, или да им позволи пряк достъп до своето западно крайбрежие. Китай от своя страна няма да реагира пасивно, ако САЩ решат да разположат свои военни части в Тайван, тъй като това ще е явно нарушение на политиката за „единен Китай“. Единствената държава, която би могла да сдържа Пекин ефективно, остава Япония, но само при положение, че САЩ позволят нейното превъоръжаване. Доколко обаче такива стъпки биха били добре дошли в японското общество е доста спорно.
Потенциален конфликт между двете Кореи същи не е изключен и той би бил най-прекият път за конфронтация между САЩ и Китай, тъй като ако Южна Корея бъде атакувана, Америка ще бъде длъжна да се намеси. Сеул се намира под ядрения чадър на САЩ и това не е без значение за американските стратегически доктрини. Положението се усложнява от факта, че Пхенян вече се сдоби с ядрено оръжие, а в такива случаи най-добрата стратегия остава сдържане. Политиката на ядрен шантаж засега е най-доброто оръжие в ръцете на династията Ким и няма изгледи това да се промени.
Европа
Старият континент далеч не изглежда спокоен предвид войната в Украйна, но шансовете на Русия да надделее в конфликта на този етап изглеждат малки. Силите на НАТО превъзхождат тези на Москва поне десет пъти и единственият коз в ръцете на руското ръководство остават ядрените оръжия. Трудно е да кажем какви са възможните сценарии са развитие на Украинската криза, но те се свеждат най-общо до три.
Първият е войната да прерасне в замразен конфликт, който включва постоянни сблъсъци на партизански чеченски движения с украинските военни части. При този сценарий войната може да се проточи с години и в крайна сметка да стане един втори Афганистан. Вторият сценарий е ядрена ескалация, което може да доведе до употреба на оръжие за масово унищожение от Москва. Ако Путин реши да рискува използването на тактическо ядрено оръжие, това ще има катастрофални последици за Русия, тъй като съгласно американските отбранителни стратегии САЩ ще стимулират конвенционален отговор също толкова разрушителен колкото би бил превантивен ядрен удар. Проблемът е, че концепцията за ограничена ядрена война винаги е помрачена от перспективата войната да стане глобална. И третият сценарий е разрешаване на конфликта чрез преговори между Русия и Украйна. На този етап ръководствата на двете страни категорично отхвърлят такова развитие на събитията. Дали обаче ще остане така, зависи основно от САЩ и НАТО.
Вторият голям проблем пред Европа е единството. От началото на войната насам Европа е силно разединена по отношение на Украйна. НАТО също. Макар да има консенсус относно това, че подкрепата за Киев трябва да продължи, държавите все още се колебаят по въпроса как и какви оръжия да бъдат доставяни на украинците. Полша и Прибалтика са блокът, който настоява за най-сериозен пакет от помощ под формата на технологии, самолети и финансова подкрепа. САЩ и Обединеното кралство са по-умерени, тъй като вярват, че снабдяването на Украйна с модерна американска технология може да доведе до ядрена ескалация. Сходно е мнението на Франция и Германия, които се аргументират с това, че имат нужда от оръжия, за да защитават собствената си територия. За жалост последната група от държави, сред които е и България наред с Унгария, са най-малко склонни да предприемат рационален подход, тъй като в тях липсва политическа воля за това.
Третият проблем касае залезът на европейския социален модел и постепенните опити в ЕС да навлезе пазарното саморегулиране, което ще ликвидира средната класа и може да сложи край на социални придобивки като безплатното здравеопазване и пенсионното осигуряване. Такъв сценарий е възможен, ако Европа реши да се американизира с по-бързи темпове или ако реши, че ще строи армия. От европейските политици зависи дали ще заложат на изграждането на въоръжени сили или ще предпочетат отново да останат в сянката на САЩ. При всички положения цената ще бъде платена от европейските граждани, които или ще изгубят придобивките си, или ще трябва да увеличат подкрепата си за Украйна, за да може да задоволят нарастващите потребности на НАТО.
Близкия изток
Доскоро се смяташе, че статуквото в Близкия изток няма как да се промени, защото най-силният американски съюзник Израел се управляваше от прогресивни сили, които деляха властта в съзвучие с американското либерално крило. След спечелването на изборите от Бенямин Нетаняху и коалицията му с ултраконсервативните политици, нещата се промениха в две посоки. Израел не искаше повече да толерира опитите на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, тъй като това би застрашило баланса на силите в целия регион. От друга страна Нетаняху трябваше да бъде много балансиран в политиката си спрямо Украйна заради голямото рускоезично мнозинство в Израел. В момента, в който интересите на либералите в САЩ и правителството на Нетаняху започнаха да се разминават, в столицата избухнаха огромни протести, които искаха свалянето на премиера и правителството му. Това доведе до допълнителни сътресения в политическата система на Израел, които го накараха да се сближи със Саудитска Арабия – отявлен противник на Иран. Остава отворен въпросът дали правителството на Нетаняху ще е склонно на компромиси с американското влияние в региона или ще търси собствен път на развитие.
Включването на Рияд в Шанхайската организация за сътрудничество беше най-големият удар по американското влияние в региона, тъй като това гарантира стабилно присъствие на Китай на петролните пазари. И все пак доколко Пекин ще се превърне в новата Америка за арабите е доста спорно. Кралството има традиционни интереси да търгува със САЩ, но безусловната му лоялност към правителството във Вашингтон отдавна приключи. Основната причина за това е постоянната реторика на либералното крило за това, че Саудитска Арабия не спазва човешките права. Китайската дипломация обаче залага на друго: за Пекин политическият режим в страните, с които си партнира, няма значение. Доказателство за това са Русия, Северна Корея, талибаните… Този тип дипломация се стори доста по-примамлив за Кралство Саудитска Арабия и в крайна сметка – по-печеливш за петролните господари, които години наред бяха принудени да дават обяснения на САЩ за спазването на човешките права в държавата си.
Иран от своя страна има интерес да се развива като ядрена сила, но съюзът му с Русия го поставя в изключително неизгодно положение. В тези условия Китай би бил много по-внимателен в контактите си с шиитската държава и както видяхме по-скоро би служил като медиатор в споровете ѝ със сунитите. Доколко обаче ядрените апетити на иранците могат да бъдат задоволени е друг въпрос. За аятоласите притежаването на такъв тип ресурси е свързано със сдържането на САЩ и останалите ядрени сили и приемането на Иран в това престижно семейство. На този етап тази перспектива изглежда безпроблемна, освен ако Израел не реши да води война с Техеран.
Заключение
Краят на Pax Americana доведе до много повече проблеми отколкото предполагахме. Дълговечните руски въжделения за това Америка най-сетне да понесе последиците от разпадането на СССР може да станат факт, но това няма да помогне на самата Русия, която е изправена пред дилемата да започне ядрена война или да се предаде. Всъщност големият печеливш от този изход е Китай и до голяма степен от него зависи как ще изглежда мозайката на международната система през идните десетилетия. На този етап идеята за нов двуполюсен модел изглежда най-рационална, тъй като този тип системи се оказаха най-стабилни. Възраждането на двуполюсния модел обаче съвсем не означава нова Студена война между САЩ и Китай. Това може да бъде век на сътрудничество, в който двете ядрени сили да насочат енергията си не към конфронтация и състезания, а към сътрудничество и постигане на социална хармония, в която всеки конфликт да бъде разрешаван като обект на консенсус между Вашингтон и Пекин. Дали това ще се случи обаче зависи от Новия свят.
