Кратка история на декапитацията*
Декапитацията е широко прилаган метод за противодействие на тероризма, използван от много държави по света. Изборът на декапитационна стратегия се базира на предположението, че залавянето или убийството на ключов лидер на терористична организация би затруднило, преустановило и дестабилизирало дейностите и операциите на групата, което в крайна сметка би довело до края на нейното съществуване.
Декапитационните стратегии, които включват специфичното таргетиране и елиминиране на лидери на терористични организации, отдавна са признати за ефективен метод в борбата с тероризма. Този подход предшества развитията след 11 септември и е присъщ най-вече на Съединените щати и Израел. През историята е бил прилаган по различни начини. През 70-те и 80-те години на ХХ в. Западна Германия залавя ключови членове на Фракцията “Червена армия”. През 1992 г. се състои арестът на Абимаел Гусман, лидер на комунистическата организация “Сийяна пътека” в Перу. Международните усилия в борбата срещу тероризма включват унищожаването на Фатхи Шакаки, лидер на групировката “Ислямски джихад”, в Малта през 1995 г., както и залавянето на Абдула Йоджалан, лидер на Кюрдската работническа партия, в Кения през 1999 г.
Подобни операции се срещат все по-често през ХХI в., в частност такива, насочени към борба с ислямския тероризъм. През 2002 г. американски удар с дрон в Йемен унищожи шестима членове на Ал-Кайда, сред които и главния организатор на атентата срещу миноносеца “Коул”, Абу Али ал-Харити. Това бе последвано от убийството на Осама бин Ладен в Аботабад, Пакистан, в рамките на операция “Нептуново копие” през май 2011 г. По-късно през същата година Ануар ал-Аулаки, ключова фигура на Ал-Кайда в Йемен, също бе унищожен. Тенденцията продължи с операцията против Абу Бакр ал-Багдади, лидер на ИДИЛ, в Сирия през 2019 г.; удара с дрон в Йемен през 2020 г., който уби Касим ал-Раими, лидер на Ал-Кайда от Арабския полуостров; както и ударът с дрон през юли 2022 г. в Кабул, Афганистан, който доведе до смъртта на Айман Ал-Зауахири, последният официално потвърден лидер на Ал-Кайда. Подобни развития се наблюдават и в последните дни, а именно убийството на заместник-ръководителя на политическото бюро на Хамас, Салех Ал-Арури, и шестима други в Ливан, както и унищожението на двама дейци на проиранската коалиция Хашд аш Шааби в Ирак.
Декапитацията на лидера – ефективна стратегия за борба с тероризма?
В проучване от 2009 г. изследователката Джена Джордан разглежда 300 случая на декапитация на лидери на терористични организации и заключава, че залавянето или унищожаването на ключови терористични лидери не представлява ефективна стратегия за противодействие на тероризма. Тя установява, че този метод постига успех само в 17% от случаите, като религиозните терористични организации често показват по-високи нива на устойчивост в сравнение с националистическите групи. Въпреки това изследването на Джордан подлежи на критика, тъй като разглежда декапитацията като краткосрочна стратегия и съответно определя като успешна само декапитацията, която води до разпад на терористичната група в двугодишен период от нейното осъществяване.
През 2012 г. експертът по противодействие на тероризма Брайън Прайс представя алтернативна на тази перспектива. Той твърди, че религиозните терористични организации са по-уязвими към декапитационни тактики в сравнение с националистическите групи. Прайс подчертава съществената роля на лидерите в определянето на целите и тактиките на терористичните организации, тъй като последните обикновено се придържат към определен набор от ценности, оперират тайно, използват насилие и работят в рамките на строга йерархия. Той отбелязва, че силната харизма на въпросните лидери, заедно с предизвикателството да се намерят подходящи заместници за техните идеи и личностни характеристики, прави декапитацията изключително ефективна стратегия.
След смъртта на Осама бин Ладен например бяха необходими близо два месеца, за да бъде назначен Айман ал-Зауахири за нов лидер на Ал-Кайда – забавяне, което е необичайно за групата. След смъртта на ал-Зауахири също така, де факто лидерът на организацията Саил ал-Адел все още не е бил официално обявен за емир.
Престъпни организации като наркокартелите споделят някои общи характеристики с терористичните организации (нелегална дейност и употреба на насилие), но все пак се различават фундаментално по това, че основната им мотивация е финансовата печалба и не се водят от ценности или идеи. При техните лидери акцентът върху харизмата е далеч по-малък, като много по-водещи фактори са оперативният и логистичен опит. Американската политика за борба с наркотиците исторически е използвала стратегии за декапитация, макар и с ограничена ефикасност. Убийството на Пабло Ескобар през 1993 г. не доведе до прекратяване на търговията с кокаин, например. Според доклад от 2010 г. на Служба “Митници и гранична охрана” на САЩ, конкретното фокусиране върху залавянето на лидери на картели е оказало минимално влияние върху търговията с наркотици.
Това обаче не подкопава ефикасността на стратегиите за декапитация, когато се използват срещу конкретни терористични организации, особено тези с религиозни мотиви. Отстраняването на бин Ладен и ал-Зауахири например доведе до трансформацията на Ал-Кайда от йерархична организация към по-децентрализирана структура, характеризираща се с наличието на множество свързани помежду си групи. Колебанието ал-Адел да бъде официално признат като настоящият лидер на организацията идва от сложни политически, теологични и оперативни трудности. Забелязва се, че сегашното ръководство на Ал-Кайда действа по-изолирано, както се наблюдава от анализатори на тероризма.
Според Боаз Ганор, специалист по борба с тероризма, фокусирането върху лидерите на терористични групи намалява способността на последните да извършват операции и ги принуждава да отделят ресурси за защита на своите ръководни кадри, вместо за извършването на атаки. Това бе видимо и от ограничения капацитет на Ал-Кайда да извършва широкомащабни атаки след събитията от 11 септември.
Според Стивън Дейвид, професор по международни отношения в университета Джон Хопкинс, декапитацията също така е възпиращо средство, особено за лица, които планират терористични актове. Това твърдение бе демонстрирано на срещата между израелския министър-председател Ариел Шарон и лидерите на Палестинската национална администрация през януари 2002 г., в рамките на която палестинците поискаха Израел да сложи край на провеждането на декапитации.
Възможно ли е усилията за борба с тероризма неволно да доведат до повече насилие?
Боаз Ганор е баща на термина „ефект на бумеранга“, отнасящ се за ситуация, в която нападение срещу терористична група предизвиква ответни действия срещу правителството и неговите граждани. Тази концепция е илюстрирана неведнъж от разнообразните реакции на терористични групировки спрямо конкретни мерки, предприети срещу техните лидери.
Пример за това е целенасоченото убийство на Яхья Айяш, известен още като „Инженера“, който беше главният производител на бомби на Хамас. Тази операция, за която се смята, че е извършена от Израелската служба за вътрешна сигурност, води до значителни последици. Тя води до общо четири самоубийствени атентата в началото на 1996 г., предизвикали смъртта на общо 78 израелци. Въпреки това не всички декапитации предизвикват такава реакция. След убийството на Фатхи Шакаки така и не бе осъществен незабавен и пряк акт на отмъщение срещу Израел.
Съществуването на тази непостоянност предполага, че появата на „ефекта на бумеранга“ не може да бъде надеждно предвидена при определянето на на конкретни мерки за борба с тероризма. Въпреки че в някои случаи се организира незабавно отмъщение в отговор на подобни действия, има и случаи, при които не са извършени последващи терористични атаки след декапитацията или задържането на лидер на терористична групировка. Трябва да се има предвид, че основната цел на подобен вид организации е да извършват терористични актове, независимо дали те са в отговор на конкретни мерки за борба с тероризма.
Етична и законна ли е?
Най-важният аспект на декапитацията като мярка вероятно е степента на моралност и законност в нея. Това обаче поражда сложни въпроси относно начина, по който да се справяме с терористи, които може и да не спазват традиционните норми на военните действия, но все пак са участници в бойни действия. Трябва да се има предвид, че терористите са бойци, независимо дали носят униформа или не. Както твърди професор Стивън Дейвид, съгласно международните закони, уреждащи войната и въоръжените конфликти, бойците се считат за легитимни цели, обект на атака. Следователно, ако дадена държава се окаже в конфликт с противник, използващ нетрадиционни военни методи, тя може да обмисли използването на техники за декапитация като средство за защита.
Въпреки това, изпълнението на тези мерки изисква постоянно спазване на правните и етични принципи. Изключително важно е тези действия да се основават на ясни и точни стандарти, гарантиращи използването им само когато има неоспорими доказателства, че субектът представлява непосредствена опасност за обществената безопасност на дадена държава. Този подход съчетава ефективните контратерористични мерки с принципите на международното право и етичното поведение, гарантирайки, че действията са оправдани и съответстват на нивото на заплахата.
Винаги ли е приложима?
Стратегиите за декапитация в борбата с тероризма включват както дългосрочни политики, така и специфични за ситуацията тактики. Тяхната ефикасност зависи от конкретните обстоятелства във всеки един случай. Ако определим успеха като бързо и цялостно преустановяване дейностите на една терористична организация, тогава стратегията на декапитацията рядко може да се счита за ефективна. Ако приемем обаче по-всеобхватната гледна точка, предложена от Брайън Прайс, можем да признаем, че залавянето или елиминирането на терористични лидери често възпрепятства дейностите на съответната група, към която принадлежат.
Сет Джоунс и Мартин Либички, видни учени в тази област, твърдят в своето проучване от 2008 г., че успехът на стратегията за борба с тероризма зависи от целите на терористичната организация. Те смятат, че групи с по-тесни цели могат да бъдат интегрирани в политическия процес, което потенциално би намалило зависимостта им от употребата на насилие. Въпреки това, за организации с по-широки или по-крайни цели, като налагане на глобален джихад или унищожаване на дадена държава, тези ненасилствени подходи е по-малко вероятно да бъдат ефективни.
Джоунс и Либички подчертават значението на използването на широк набор от стратегии за борба с тероризма, включително дипломатически преговори, икономически санкции, правоприлагане, събиране на разузнавателна информация и военна намеса. Политиците трябва да адаптират своите стратегии към конкретната терористична организация. Групи като Ал-Кайда и Хамас, поради своята съпротива срещу преговори или политически решения, принуждават политиците да прибягват до методи като декапитацията в обхвата на стратегиите си за борба с тероризма. Въпреки това винаги е необходимо да се изработи и следва задълбочена стратегия, която отчита всички налични инструменти на политиката.
*Декапитацията в този контекст се отнася до целенасочен удар, често извършен с дрон, който цели да унищожи лидера или ключовите фигури на извънзаконна група, като например терористична организация. Този метод на противодействие се използва с цел отслабване на враждебната структура, като се насочва към управляващите фигури в нея, с надеждата да наруши ефективността на процесите ѝ или да ги преустанови напълно. Такава стратегия често се прилага в контекста на борбата с тероризма или против други видове опасни извънзаконни групи.
Българският превод на текста е дело на екипа на Центъра за изследване на конфликти.
