След приключването на Студената война системата на международните отношения бе формирана в най-голяма степен от американската транскрипция на западничеството. То предполагаше установяването на две норми: либерална демокрация в държавите и глобалистки панамериканизъм във взаимоотношенията между държавите. Въпреки че тази симбиоза от либерална демокрация и панамериканизъм не успя да покори света от край до край, тя регистрира осезаем успех в налагането на представата за еднополярна система на международните отношения. Това разбиране обаче бива редактирано постепенно от сглобяването на сътрудничеството между Китай и Русия, които взаимно декларират себе си като алтернативен геополитически полюс. И ако днес е сравнително лесно да се стигне до консенсус, че светът вече не е еднополюсен, то е много по-трудно да се стигне до такъв дали той е двуполюсен или многополюсен.

Има две причини за това. Едната касае степента на близост между Русия и Китай – тоест дали обезателно тези две държави трябва да биват възприемани оттук насетне като неразривно свързани в общ геополитически блок. По-важната причина обаче е друга и тя е свързана с нарастващата в демографски и икономически план Индия. Начинът, по който този гигант на Южна Азия ще ситуира себе си в международните отношения, ще ни даде отговор на въпроса какъв ще е светът през XXI век.

Под ръководството на министър-председателя Нарендра Моди Индия е силно наелектризирана с национализъм и религия, което създава политическа интерпретация на хиндуизма, реферираща към ръководната роля на етно-националния елемент (хиндутва) в географското пространство Акханд Бхарат (от Афганистан до Мианмар). Оттук Индия бива извеждана не само като държава, но като империя и дори като цивилизация. А нейният идеологически импулс променя както вътрешния, така и външния ѝ облик.

По отношение на вътрешното измерение знакови бяха промените при отнемането на полуавтономния статут на Джаму и Кашмир и поставянето му под директен контрол на Ню Делхи, както и въвеждането на дискриминационно спрямо мюсюлманите законодателство за получаване на индийско гражданство. Своеобразна символика на политиката на хинду-хомогенизация на индийското общество, водена от партията на Моди Бхаратия Джаната, бе откритият тези дни храм, посветен на хиндуисткото божество Рама, което се случва на мястото на някога съществувала джамия.

Подобна идеологическа мотивация стои и в основата на използването на ендонима Бхарат, вместо екзонима Индия, налагано от управляващите и техните коалиционни партньори. А по отношение на външното измерение национализмът фигурира все по-отчетливо в дипломацията на страната, както по отношение на непосредствените ѝ съседи (Пакистан, Непал, Шри Ланка, Бутан), така и спрямо държави извън региона (Турция, Азербайджан, а дори и Хамас в контекста на войната в ивицата Газа). Общото между вътрешното и външното измерение на хинду-национализма е, че той заявява себе си – това е политиката на идентичността – посредством обрисуването и посочването на врага.

Именно националистическият наратив на Индия, който постепенно свива свободата на словото и политическото волеизявление в страната, прави така, че въпросната държава не може да намери себе си в идеологически формулировки на Запада като либералната демокрация (въпреки че Ню Делхи обича да флиртува с идеята като „майка на демокрацията“ и „най-голямата демокрация“).

Тъкмо напротив, профилирането на национализма като основна референция за вътрешнополитическа идентичност и като средство за външнополитическа дейност по-скоро се родее с автократичните рамки, по примера на Русия и Китай. Като този паралел не се изчерпва само на теоретично равнище, но има и практическо измерение. Един път в икономическо отношение – тук става дума за въвеждането на степен на производствена самодостатъчност (atma-nirbhar), изражение на което са инициативите Made in India/Vocal for Local (търговска политика, наблягаща на опита страната да не бъде зависима от международни икономически конюнктури). Втори път във външно-олитически аспект: когато през 2021 г. военните в Мианмар извършиха преврат, Индия, подобно на Русия и Китай, предпочете да продължи сътрудничеството си с взелата властта хунта, в отлика на това, което направиха САЩ и ЕС. За разлика от западните си партньори, Ню Делхи услужливо си „затвори очите“ и при дискусионните парламентарни избори, провели се в началото на тази година в Бангладеш.

Това си свое поведение Ню Делхи определя като прагматично, предвид (понякога неразбираната от САЩ и ЕС) необходимост страната да има ползотворни отношения с държавите, които имат излаз на Бенгалския залив, доколкото Китай би се възползвал от всякакво напрежение, появяващо се между тях и Индия (неслучайно Пекин се опитва да заобиколи протока Малака през територията на Мианмар). Поради тази причина Западът трябва да помисли много внимателно преди да реши да критикува Индия – именно прагматизмът, а не ценностното сродничество, мотивират южноазиатската страна да развива отношенията си със западните страни.

Тук водещата мотивация на Индия сякаш е „негативна“ и произтича от това, което страната определя като най-голям риск пред собствената си сигурност: Китай. Именно заради като контрамярка на геополитическото набъбване на Поднебесната империя Индия развива в невиждана досега степен отношенията си със САЩ – както на двустранна основна, посредством формата 2+2, включващ министрите на външните работи и отбраната на двете държави, така и в мултилатерален аспект като Четиристранния диалог по сигурността, заедно с Австралия и Япония, и този на U2I2, заедно с Израел и ОАЕ.

Ню Делхи участва и в едни от най-амбициозните проекти, подкрепяни от Запада, сред които сравнително наскоро обявеният икономически коридор Индия – Близък изток – Европа. Индийските интереси спрямо Индо-Пасифика съвпадат в много по-голяма степен с тези на американците, европейците, японците и австралийците, отколкото с китайските и руските. Като част от своята Act East политика, Индия търси сътрудничество и с държавите от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия.

Но това е едното от крилата на външната политика на южноазиатската страна. Другото набляга на съхранението на добрите отношения с държави, които Западът счита за неприятелски. Сред тях е Русия, с която Индия поддържа взаимно полезни отношения, характерни за двете държави още от времето на Студената война. Именно Москва продължава да бъде основният снабдител на Ню Делхи с военен хардуер, а двете продължават да провеждат съвместни военни обучения (INDRA, PASSEX).

Индия не само че не се съобрази с наложените от САЩ и ЕС санкции на Русия покрай войната на последната с Украйна, но и се възползва от тях, закупувайки руски въглеводороди на преоценена стойност. Индия и Русия чертаят и споделени икономически коридори: било като вече функциониращия Международен транспортен коридор Север – Юг, било като проектирания Ченнай – Владивосток. Неслучайно миналата 2023 г. приключи с посещение на индийския външен министър Субрахманям Джайшанкар в Москва, където двете страни се разбраха за съвместно проектиране на военен хардуер (макар да не става ясно на какъв точно, на фона на вече произвежданата от тях крилата ракета „БрахМос“). Ню Делхи изглежда готов да приеме и действията на Москва в чувствителна зона като Бенгалския залив, където миналата година се проведе съвместно военно обучение между Русия и Мианмар, както и акостирането на два бойни кораба в Бангладеш, доколкото това предоставя на въпросните държави алтернатива на китайската опция.

А ако миналата година приключи с посещение на Джайшанкар в Русия, тази започна с визита на индийския първи дипломат в Иран, където двете държави предоговориха условията за ползването на иранското пристанище Чабахар от страна на Индия. Именно Иран играе важна стратегическа роля за Ню Делхи. Един път понеже Ислямската република осигурява логистична връзка на Индия с държавите от Централна Азия (което иначе е трудно покрай антагонизма ѝ с Пакистан и контролирания от талибаните Афганистан). Втори път понеже през Иран преминава споменатият по-горе международен транспортен коридор, свързващ Индия с Русия. Именно прагматичният интерес на Ню Делхи не позволява на страната да влоши отношенията си с Техеран, въпреки че двете столици са на различни позиции спрямо войната между Хамас и Израел. Индия дискретно подкрепи и действията на Иран, когато близкоизточната държава извърши удари по терористична организация на територията на Пакистан миналата седмица.

Развиването на добри и прагматични отношения с държави, които иначе се намират във влошени отношения помежду си, създава предпоставки Индия да позиционира себе си като балансираща сила, целяща обезпечаването на собствената си стратегическата автономност. Оттук това обуславя членството на Ню Делхи както в Четиристранния диалог по сигурността (заедно със САЩ, Япония и Австралия), така и в доминираните от Китай формати като Шанхайската организация по сигурността и БРИКС Плюс. Последното трябва да подсказва на Запада, че Индия по-скоро вижда САЩ и ЕС като инструмент за парирането на геополитическите амбиции на Китай, отколкото ще допусне самата тя да се превърне в такъв в ръцете на Запада срещу Русия и Китай. В своята книга „Защо Бхарат има значение“ Субрахманям Джайшанкар добре отразява тази амбивалентност на индийската външна политика, пишейки, че „Индия може да не е западна (бел. р. – страна), но трябва да разбере, че има малка полза в антизападничеството“.

Индия може и да не е антизападна държава, но не и прозападна. Още повече, че Ню Делхи също е ревизионистична сила, успоредно на Русия (и донякъде Китай), доколкото Индия смята, че може да спечели повече в условията на многополюсен свят, отколкото тя би бонифицирала в условията на панамериканизма или на регионална среда, доминирана от Китай. Многополюсният свят създава предпоставки за осъществяването и на най-голямата геополитическа амбиция на Ню Делхи – да се превърне в лидер на държавите от Глобалния юг.

Именно Индия, чрез своето позициониране и в случай че реализира потенциала си, има възможност да определи в голяма степен международната констелация през XXI век. Това ще е период, в който Западът (САЩ и ЕС) трябва да има разбирането, че сътрудничеството му с въпросната южноазиатска държава ще се случва по-скоро на плоскостта на споделените им интереси, а не на общите им ценности. Затова при определени условия Индия може да бъде ако не съмишленик, то съюзник на Запада.

Текстът първоначално е публикуван в Нюз БГ.