Големият въпрос, който вълнува много анализатори, правителства и елити по света, е в каква посока ще поеме Турция след изборите тази година. Управляващата коалиция между Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и Партията на националистическото действие (ПНД) спечели достатъчно голямо мнозинство в турския парламент (Меджлиса) още на първия тур и окончателно победи на президентските избори на втория. Без съмнение Турция ще продължи по досегашния си неоосманистки, евразийски и – най-важното – независим курс във външната политика, като завръщането на Турция в орбитата на САЩ и НАТО изглежда се отлага с поне пет години.

През първите десет години от управлението на ПСР и Ердоган се водеше дискусия дали Турция се обръща повече на изток или ще остане свързана и обвързана със Запада. В рамките на второто десетилетие на власт на Ердоган обаче стана ясно, че всъщност Турция се обръща към себе си, или по-точно към своето имперско минало и към стремежа за възстановяване на статута си на велика сила. Това от една страна я противопоставя на Русия заради срещуположните и взаимоотхвърлящи се стратегически интереси, които двете държави имат в Черно море, Кавказ, Средна Азия, Близкия изток, както и на Балканите. От друга страна обаче великосиловият, описван понякога и като неоимперски курс на Ердоган противопоставя Турция и на САЩ, и като цяло на НАТО и ЕС.

Несъмнено стратегическата стойност на Турция е огромна предвид нейните географско местоположение, площ, население, нарастваща военна мощ, икономика, културно влияние и позиция в международните отношения, като всичко това прави Турция силно желан съюзник за основните геополитически блокове. Поради тази причина съюзите и организациите, в които Турция членува, се стремят да я задържат като партньор, докато тези, в които все още не членува, се опитват да я привлекат под една или друга форма – юридическа, на пълноправно членство или фактическа, т.е. на де факто съюзник по тактически или стратегически интереси. Според анализатора Боян Чуков между двата тура на президентските избори в Турция се е водила поредната битка между Запада (НАТО и ЕС) и Русия, съответно за запазването и реинтегрирането на Турция в евроатлантическия лагер или за вкарването ѝ все по-надълбоко в евразийския блок, създаден от Русия и Китай под формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), БРИКС, Евразийския икономически съюз (ЕИС) и дори Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).  

Позицията на Турция в международните отношения и ходът на турската външна политика се определят и променят в рамките на триъгълника САЩ-Русия-Турция, който все повече се трансформира в четириъгълника САЩ-Русия-Турция-Китай и който е на път окончателно да се превърне в неформалната конфигурация, управляваща Евразия. Под влиянието, а понякога и под натиска на един, няколко или на всички останали елементи на тази конфигурация на Турция се налага да отстъпва и изчаква или ѝ се позволява да напредва по-активно в реализацията на своята геополитическа доктрина „Стратегическа дълбочина“ и на базираната върху нея външнополитическа стратегия. Според Ердоган и управляващата коалиция между ПСР и ПНД Западът, начело със САЩ, не само че не уважава и зачита интересите и позициите на Турция в приоритетните за нея региони, но и в много случаи действа срещу съображенията и страховете на Турция за нейната сигурност и териториална цялост по отношение на конфликтите в повечето от тях. Някои от тези конфликти са от конвенционален военен характер, докато други са от дипломатически, икономически, геополитически, геокултурен или смесен такъв.

Балкани

С пъстра политическа, етническа, и религиозна карта, съставена от национални държави с различни, а често и противоположни интереси, регионът е богат на почти всички видове конфликти, спорове и противоречия, сред които етнорелигиозното противопоставяне между сърби и босненски мюсюлмани в Босна и Херцеговина, отношенията и проблемите между Сърбия и Косово, историко-езиковия спор между България и Република Северна Македония, ескалиращия спор с характерни черти на конфликт между Турция и Гърция в Егейско море, както и разделението на Кипър и спора с островната държава относно правото на добив на газ във водите около територията ѝ.

При управлението на ПСР Турция системно подкрепя мюсюлманските общности на Балканите, и в частност турското и българомохамеданското население в България и неговия аналог в Босна – босненските мюсюлмани (известни още като бошняци), част от които населяват и областта Санджак в Югозападна Сърбия, както и албанското население в страните от бивша Югославия и Албания. За Анкара тези общности представляват наследство от епохата на Османската империя, старателно използвано за прокарване на културно, икономическо и геополитическо влияние в страните от региона, в много от които са налице конфликти или противоречия от етнически, религиозен и политически характер, което обичайно предизвиква намесата на Турция. Защитата на цялото това съвкупно население осигурява стабилно присъствие на Балканите, укрепва турското политическо, икономическо и културно влияние, и – нещо ключово – превръща Балканите, доколкото е възможно, в сигурен стратегически тил.

По отношение на конфронтацията между Сърбия и Косово Турция логично застава на страната на косовските албанци, макар че поддържа все по-добри отношения със самата Сърбия. Чрез подкрепата си за бошняците в Санджак и в Босна и Херцеговина и за албанците в Югоизточна Сърбия (Прешево) и Република Северна Македония Турция реализира и укрепва добре известната ислямска и неоосманска дъга, минаваща през Балканите, която започва от Босна, включва областта Санджак, Косово, Албания, Северна Македония, преминава през България, достига до Източна Тракия през Одрин и прави връзка с Истанбул, Проливите и столицата Анкара. На фона на несравнимо по-рисковите и нестабилни региони на Близкия изток и Северна Африка Балканите осигуряват икономически, военностратегически, геополитически и геостратегически тил откъм северозапад, защитавайки изключително ценната във всяко едно отношение зона на Проливите, както и полуостров Мала Азия.

Егейско и Черно море

Именно в темата за сигурността на Проливите и Мала Азия се вписват споровете с Гърция за островите и морските граници в източната половина от Егейско море, както и за границите на ексклузивните (изключителните) икономически зони на двете държави в Източното Средиземноморие. Те се очертава да продължат да изострят отношенията между Турция и Гърция, влошаващи се непрекъснато от средата на 50-те години досега. Турция се чувства притисната до егейския бряг на Мала Азия без да може ефективно да навлиза във въздушното и морското пространства на Егейско море, което обуславя отказа ѝ да подпише и ратифицира Женевските конвенции по морско право, защото ако го направи, ще трябва да признае морската граница с Гърция, както и очертанията на ексклузивните икономически зони на своята западна съседка. Отказът на Турция стои в основата на честите навлизания във въздушното пространство и териториалните води на Гърция, придружени понякога с открити заплахи за война от турска страна.

В рамките на споровете, сблъскващи териториалните, икономическите и енергийните интереси на Анкара и Атина в Егейско и Източно Средиземно море, се вписва и Кипърският въпрос, и то не само по исторически и етнокултурни причини. Откритите във водите около острова залежи на газ биват оспорвани от признатата единствено от Турция Севернокипърска турска република, както и от самата Турция. Основната причина за това е, че залежите на газ около Кипър биха могли да захранят значителна част от енергийните нужди на Турция, която води политика на самостоятелно и независимо обезпечаване с енергийни ресурси, включително чрез добив на собствени такива. Колкото до въпроса за официалното приключване на кипърския конфликт и обединението на острова от няколко години насам Турция води политика на окончателно разделяне на острова на две отделни независими и суверенни държави – вариант, категорично отхвърлян от Република Кипър и Гърция. В случая Турция се опасява, че един добре милитаризиран остров, доминиран от кипърските гърци и под евентуалното влияние на Атина, ще представлява заплаха за сигурността и интересите на Турция в района на Източното Средиземноморие, което всъщност довежда и до инвазията на турската армия в Северен Кипър през 1974 г.

Тук може да се разгледа следният хипотетичен пример, според който ако се разположат ракети с малък обсег, т.е., до 500 км, те ще могат да поразяват цели на голямо разстояние навътре в Турция, като се има предвид, че северният бряг на острова отстои на около 65 км от южния турски бряг. Още по-голямо опасение за Турция би представлявала евентуална ситуация, при която в Кипър бъдат разположени ракети със среден обсег – от 500 до 5500 км, както и ако се вземе предвид фактът, че от територията на Кипър би било лесно да се извърши внезапен десант на турския бряг. Още по-голям е страхът от повторно възникване под една или друга форма на Балканския съюз от 1912 г., воювал през 1912-1913 г. срещу Османската империя за освобождение на полуострова. Според автора на книгата „Стратегическа дълбочина“ проф. Ахмет Давутоглу подобен сценарий задължително и категорично трябва да бъде избегнат на всяка цена, тъй като според него това е решило съдбата на империята в началото на XX век. Направлението, което чертае Давутоглу пред турската външна политика на Балканите, е да не се допуска повторно съюзяване на България, Сърбия и Гърция срещу Турция, като според него е целесъобразно тези държави да бъдат раздалечавани и противопоставяни една на друга чрез двустранни или многостранни подходи. Една Турция, напълно изолирана от Балканите и изложена на прякото въздействие на конфликтите и непредвидимостта на Близкия изток, Средния изток и Северна Африка, би била поставена под изключително сериозна заплаха за нейната сигурност и териториална цялост и пред почти неизбежен сценарий на загуба на територии или дори разпад.

Трябва да се вземе предвид и войната в Украйна, чието отражение върху сигурността на региона на Балканите, Черно море и Турция нараства ежедневно. Важно е да се подчертае, че наред с останалите изброени региони Турция разглежда Балканско-черноморския регион като собствена сфера на влияние, принадлежаща ѝ по историческо право и оказваща ключово влияние върху сигурността и икономическия просперитет на страната. В контекста на войната в Украйна Турция е заела особено междинно положение – от една страна като член на НАТО (втори по военна сила и значимост в Алианса) и кандидат-член на ЕС, а от друга като все по-важен и ключов фактически съюзник на Русия с оглед и на факта, че официално войната се води между Русия и Украйна, а неофициално между Русия от една страна и НАТО и ЕС от друга.

Войната в Украйна всъщност изведе на още по-преден план непрекъснато засилващите  се от 2016 г. досега сътрудничество и взаимодействие между Турция и Русия и паралелно на този процес прогресивно влошаващите се отношения между Турция и САЩ. Преди 7 години Турция обвини САЩ в планирането и провеждането на опита за преврат от юли 2016 г. и посочва като перманентен проблем в отношенията между двете държави отказа на Вашингтон да екстрадира лидера на движението „Хизмет“ Фетхулах Гюлен, който Анкара смята за основния организатор. Сред останалите причини за сегашното състояние на турско-американските отношения се нареждат подкрепата на САЩ за сирийските кюрди, американските санкции срещу закупуването на руската зенитно-ракетна ПВО система С-400 и цялостният американски външнополитически натиск върху Анкара.

През последните години също така тече процес на трансфериране на американски военни активи от останалите европейски страни в Гърция, като в страната се строят и нови американски военни бази наред с вече съществуващите, сред които е и базата в Александруполис. Съвсем близко разположена до границата с Турция, тази база би могла да оказва ефективен контрол върху движението през Дарданелите, и при вземане на съответното решение, дори да ги затвори откъм Егейско море, де факто блокирайки и двата протока заедно с Босфора.

В този ред на мисли е добре да се хвърли моментен поглед върху милитаризацията на гръцките острови в Източно Егейско море, за които Турция и Гърция спорят и териториално. При евентуално военностратегическо свързване на базата и пристанището в Александропулис с островите Самотраки, Лемнос, Лесбос и Хиос с продължение до остров Родос би могло да се изгради блокаж на целия егейски бряг на Турция. Интересно е да се разбере каква е реалната позиция на САЩ по този въпрос с оглед на все по-голямото стратегическо сближаване между Атина и Вашингтон и все така обтегнатите отношения между САЩ и Турция. Наскоро Гърция дори поиска двойно увеличаване на броя на американските бази на своя територия.

Поради всичко гореизброено зад нарастващото сътрудничество с Русия стои стремежът на Турция да се освободи напълно от влиянието на САЩ върху турската външна политика. Въпреки че руско-турските отношения търпяха развитие и преди това, събитията от 15.07.2016 г. поставиха съвършено ново начало във връзката между Анкара и Москва, чиито проявления са видими в цял списък сфери на сътрудничество, успешно приключени сделки и завършени проекти. Сред тях са покупката на руските зенитно-ракетни системи С-400, завършената през настоящата 2023 г. от руската компания „Росатом“ турска АЕЦ „Аккую“, прокарването на руския газопровод „Турски поток“ и др. В списъка на сфери на сътрудничество влизат и координацията между Москва и Анкара по отношение на Сирия въпреки съществените различия в позициите им по този въпрос. Турция и Русия участваха заедно и в мирното уреждане на изхода от Втората Карабахска война в качеството си на гаранти на споразумението за примирие. Когато Анкара и Москва преценят, че е необходимо, прибягват до координация помежду си и по отношение на Либия.

Въпреки  високото ниво на военно, икономическо и енергийно сътрудничество обаче, Турция и Русия остават на различни, а в някои случаи и противоположни позиции по определени военностратегически и геополитически въпроси, сред които е и войната в Украйна. Турция не признава Крим за територия на Русия, активно подкрепя кримските татари (както преди, така и след началото на войната), официално подкрепя териториалната цялост на Украйна и нейното възстановяване и същевременно изнася оръжие за Киев, включително прочутите дронове „Байрактар“. Едновременно с всичко това САЩ и НАТО продължават да разполагат с десетки (около 60) военни бази и съоръжения в Турция, една от които е стратегическата военновъздушна база „Инджирлик“. Турция е и една от петте европейски страни членки на НАТО, в които се съхранява американско тактическо ядрено оръжие, и то на фона на постоянното напрежение между САЩ и Турция във връзка с американската военнополитическа подкрепа за кюрдите в Сирия и Ирак.

Докато по време на Студената война Турция държи позицията на подчинения младши съюзник в НАТО, през 90-те години на XX в. турският елит започва да осъзнава и да натрупва разбиране, че се е образувала възможност за създаване и реализация на собствена доктрина във външната политика, което логично довежда до появата и прилагането на „Стратегическа дълбочина“. Близо десетилетие преди издаването на „Стратегическа дълбочина“, в последните две години от своето управление някогашният турски президент Тургут Йозал вече насочва стратегическия взор на Анкара към Средния Азия, който минава разбира се и през Кавказ.

Кавказки регион

Подобно на Балканите и Близкия изток, регионът на Кавказ е изпълнен с неразрешени конфликти и спорни въпроси, сред които могат да бъдат изброени отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия и конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах, с редуващи се горещи фази и такива на замразяване. Нагорни Карабах е ключова област за Турция, тъй като тя е от ключово значение за Азербайджан, спрямо който Турция открито води политика на „един народ в две държави“. Съответно регионът на Южен Кавказ, включващ Грузия, Армения и Азербайджан, е от водещо стратегическо значение за сигурността на Турция, от каквото са дефинирани и Балканите и Близкият изток. Това означава, че всеки конфликт в тези региони е и ще бъде от пряка и първостепенна важност за турските амбиции.

Именно поради тази причина Турция се намеси в замразения за дълго време конфликт между Армения и Азербайджан относно статута и притежанието на населената почти изцяло с арменци област Нагорни Карабах, като с нейна помощ Баку успя да спечели Втората карабахска война (септември-ноември 2020 г.). В резултат от победата Азербайджан си върна контрола над почти всички територии, които Армения беше окупирала в околността около Карабах, за да образува териториален пояс за сигурност около сепаратистката област. Като част от примирието, сложило край на войната, през южната част на територията на Армения бе прокаран Лачинският коридор, който осъществява връзка между Армения и Карабах, и бяха разположени руски миротворци в областта.

Освен за допълнителното укрепване на турското влияние победата на Баку послужи на Турция и за друга много важна цел – създаването на геополитическа, културна и транспортно-комуникационна връзка между Турция, Нахичеван, Армения и Азербайджан, с цел изграждането на стратегически важен мост към тюркските държави от Средна Азия. За Турция Азербайджан е първата стъпка към формирането на Тюркския свят, стигащ както според етническата карта на Средна Азия, така и според турските планове и амбиции, до Синдзян-уйгурския автономен район в Северозападен Китай. Посредством интеграцията и обединението на тюркските народи и държави под една или друга правна форма проектите за Тюркския свят и за Великия Туран имат за много важна цел дълбокото геополитическо и геокултурно навлизане на Турция в Средна и Североизточна Азия. За изграждане на връзка със Средна Азия през Южен Кавказ обаче е необходимо присъединяването и на Грузия и Армения към турската сфера на влияние.

Средна Азия

Именно Средна Азия представлява следващият ключов регион, към който освен САЩ, Русия и Китай интереси проявяват и Иран и Турция. Средна Азия е регион, който е добре познат със своята огромна площ, стратегическо географско положение и природни ресурси, особено със залежите на изкопаеми горива. Той е ценен източник на нефт и газ за турската икономика, ключов пазар за турския износ и геополитически терен, влиянието в който би могло да издигне Турция до ниво по-близко до това на САЩ, Русия и Китай.

Интересът на Турция към региона нараства непрекъснато от разпада на СССР през декември 1991 г., като още бившият турски премиер и президент Тургут Йозал предприема първите стъпки на икономическо отваряне към бившите съветски републики, ситуирани в него. Още през 1992 г. – предпоследната година от управлението и живота на Йозал – в Анкара се провежда първата среща на върха на тюркоезичните държави, който формат след това става известен под името Тюркски съвет. Тази политика бива продължена и в културната и политическата сфери от един от неговите предшественици и приемници – неколкократният турски премиер и президент Сюлейман Демирел, предложил в рамките на тази политика замяната на кирилицата в бившите съветски републики от Централна Азия с турската версия на латиницата.

Един от кулминационните моменти на тази политика е създаването на Организацията на тюркските държави (ОТД) през 2009 г. от Турция, Азербайджан, Казахстан и Киргизстан, чиято цел е нарастване на сътрудничеството в политическата, икономическата, културната и религиозната сфери, както и реализирането на всевъзможни научни, стопански, транспортни и комуникационни проекти. Една от ключовите характеристики на средноазиатската политика на Турция е, че тя се изразява повече в търсене и установяване на политическо, религиозно и културно влияние с цел  придобиването на по-голям великосилов престиж, отколкото в търсенето на гаранции за сигурност. Не така обаче стоят нещата за Русия и Китай, които по чисто географски и геостратегически причини определят Средна (Централна) Азия като регион от критична и непосредствена важност за своята сигурност, поради което не са склонни да допуснат Турция или която и да е друга противникова или конкурентна сила да установи присъствие и влияние в региона.

Близък изток и Северна Африка

Следващият регион, заслужаващ внимание, е Близкият изток с несигурната обстановка в Сирия, нестабилността в Ирак, общия за Иран, Ирак, Сирия и Турция Кюрдски въпрос и – не на последно място – израело-палестинския конфликт и войната в Йемен. През по-голямата част от последните 110 години Близкият изток излъчва най-висока степен на риск за сигурността на държавите, намиращи се в него и около него. Заедно с израело-палестинския сред конфликтите на етническа и/или религиозна основа изпъква кюрдският въпрос, който бе заел централно място във войните в Сирия и Ирак след 2011 г. Турция се страхува от образуването на кюрдска държава в пространството, обединяващо Югоизточна Турция със северните части на Ирак и Сирия, поради което през последните 12 години Анкара осъществи четири военни операции в Северна Сирия, успявайки да създаде зона за сигурност с разполагане на свои войски на около 35 км на юг в сирийската територия. В обичайна практика са се превърнали артилерийският обстрел и въздушните удари по позиции на Кюрдската работническа партия (ПКК) в планината Кандил в Северен Ирак. Интересното в случая е, че ударите по цели в Северен Ирак датират още от времето преди ПСР да вземе властта за пръв път през есента на 2002 г. Между двете световни войни създадената от Кемал Ататюрк Републиканска народна партия (НРП) отрича самото съществуване на кюрдския етнос, забранява езика и всички възможни видове негова употреба.

Потушаването на кюрдските въстания, а след 1984 г. и на кампаниите на организираната въоръжена кюрдска съпротива в Турция, се налага като постоянна политика и практика на турската държава и нейния политически елит до края на 2002 г. След идването на ПСР на власт, и особено във втория мандат от управлението на партията между 2007 и 2011 г., правителството в Анкара провеждаше политика на либерализация по отношение на кюрдите и техните права, особено във връзка с употребата на кюрдския език. Тогава тя бе частично разрешена в образованието и медиите – нещо немислимо за целия републикански период до края на XX в. След 2011 г. обаче поради избухването на Арабската пролет и бунтовете и войните в Северна Африка и Близкия изток, и най-вече във връзка с конфликтите в Сирия и Ирак, турското правителство започна да ревизира и отменя по-голямата част от дотогавашната политика на предоставяне на права на кюрдското население в Турция.

За да спечели националистическия вот на изборите за парламент и президент т.г., както и за да се съобрази с националистическите партии в Шесторната коалиция, на доминиращата опозиционна Републиканска народна партия (НРП) ѝ се наложи да заеме по-твърда позиция спрямо кюрдите в страната. Предвид това, че турското общество и политическият спектър държат на първо място на сигурността, просперитета и териториалната цялост на Турция, едва ли ще може да се очакват някакви отстъпки пред кюрдите и техните политически представители в турския парламент, въпреки че кюрдският вот често се оказва решаващ за изхода от всички видове избори. Т.е. кюрдският въпрос играе и ще продължи да играе ключова роля както в определянето на вътрешнополитическата обстановка и процеси, така и във външнополитическите, и особено в сферата на сигурността. Рискът за сигурността и териториалната цялост на Турция е действителен и както в опозиционните, така и в управляващите среди са наясно, че в никакъв случай не бива да се подценява.

Войните и хаосът в Либия и Судан показаха, че регионът на  Северна Африка остава високорисков за цялото Средиземноморие, както и като цяло за Европа и Азия. Както е известно, Северна Африка е богата на нефт и газ, а държавите от региона са сред най-големите износители в света. Въз основа на своята неоосманистка доктрина Турция се стреми да се завърне като доминиращ играч и в този регион, намесвайки се във войната в Либия и подкрепяйки ислямистите в Египет до преврата от 2013 г., извършен от египетската армия начело с тогавашния полковник от египетските ВВС Абдел Фатах ас Сиси. В продължение на цяло десетилетие отношенията между Турция и Египет бяха прекъснати и едва тази година започнаха совалки между Анкара и Кайро с цел възстановяването им. Макар Турция да е разделена географски от африканския континент посредством Източното Средиземноморие, може да се каже, че Северна Африка има съществено значение за нейната сигурност. Регионът също така осигурява важна връзка с вътрешността на Африка, в която все повече ключови играчи на международната сцена се съревновават за ресурси и пазари, както и за икономическо, геополитическо и културно влияние и надмощие. Засега турският успех в региона остава относително ограничен, което обаче не отказва Анкара, известна със своите упоритост, постоянство, стратегическа визия и гъвкавост.

Турция между Изтока и Запада

С оглед на победата на Ердоган на балотажа на президентските избори от 28 май може да се очаква, че Турция ще продължи своя досегашен независим външнополитически курс. Макар да е вечно актуална, темата за Турция и турската външна политика добива ключово значение в контекста на войната в Украйна и новата Студена война между НАТО и Русия поради особената позиция на Турция както като член на НАТО, така и като държава с тесни връзки с Русия. Отношенията на Турция както със САЩ, така и с Русия са комплексни и не търпят повърхностни оценки.

Видно е, че Вашингтон има все по-малко доверие на управляваната от ПСР и Реджеп Ердоган Турция и открито подкрепя опозицията, особено в лицето на най-голямата опозиционна сила Народнорепубликанската партия (НРП). Това също провокира изключително негативната реакция на турската страна, която разглежда тази политика като намеса във вътрешнополитическия си живот. Очакването на много анализатори и наблюдатели беше, че ако НРП и оглавяваната от нея коалиция от партии беше спечелила изборите, това щеше да доведе до коренна промяна във външнополитическия курс на Турция. Тук обаче трябва да се отбележи, че поне по официални предизборни заявки, направени от НРП и нейният лидер Кемал Кълъчдароглу, при евентуално тяхно управление Турция не би разрушила напълно изградените по времето на ПСР и Ердоган връзки с Русия. В същия стил, но в обратна посока Ердоган отправи помирителни послания и смекчи тона си спрямо Запада, след като спечели парламентарните и президентските избори на втория тур. В тази връзка сред международната анализаторска общественост остава опасението, че ако Турция не смени своя външнополитически курс, ще ѝ се наложи рано или късно да напусне НАТО. НАТО, респективно и САЩ, категорично не възнамеряват да принудят Турция да напусне Алианса, както и самата Турция не планира да предприеме такава радикална стъпка. Независимо от това, напрежението между Анкара и Вашингтон не спира да расте, въпреки опитите и на едната, и на другата страна да го тушират или поне да си оставят канали и възможности за разрешаване на проблемите и спорните въпроси.

Въпреки заявката на Турция за независима външна политика, страната се нуждае от НАТО по редица геополитически и военностратегически причини, така както и САЩ се нуждаят от Турция като член на военния съюз в същата степен и по същия набор от причини. Повече от ясно е, че ако Турция наистина бъде извадена от състава на НАТО или сама реши да напусне, то тя най-вероятно ще се обвърже и на формално съюзно ниво с Русия, и дори може би с Китай, а това естествено е вариант, който САЩ и като цяло Алиансът не могат да си позволят. Поне засега.